Димитър, който е един от моите нови приятели и съмишленици ми предлага да отидем до с.Долно Черковище. Там има хълм, който местните знаят като Картал кая, а аз веднага разузнавам, че има и български вариант – Св.Георги. На този връх, според информацията на археолога Димчо Аладжов е имало средновековна крепост.
Речено-сторено и трима приятели плюс детето на единия сме на път. След точно час сме близо до селото. Разпитвам местните кой хълм е Картал кая и кой е Асарлъка, защото вече знам, че и на него е имало крепост. А и името Асар подсказва, че става въпрос за такава. Двата хълма се намират един до друг.
Още като спряхме колата пред Орлова скала, както е в превод Картал кая не ми се видя много удачно да я щурмуваме точно в този ден. Надморската й височина е само 344м, но скалите бяха опасани с трънен венец отвсякъде, а стръмни участъци имаше и отляво и отдясно. Изкачването на скалата фронтално пък беше невъзможно заради скалните отвеси, които явно са били естествена укрепителна част.
Тръгнахме вляво, намерихме някаква пътека, но след петнайсетина минути тя завърши в тресавище обиколено с драки и коприва и ние се отказахме да продължим нагоре. Пробвахме и от дясно, но и там ни посрещнаха букети от драки.
Реших да не рискувам със здравето си и казах на момчетата, че се отказвам от това начинание. Беше към 10 сутринта и си помислих, че към единайсет ще сме някъде по средата на този хълм. Тогава вече температурата ще е над трийсет градуса. Без пътека, водач и с безкрайните бодливи храсти и тръни, които следваха подстъпите към върха беше голямо изпитание да се предприема такова изкачване. 
Знаех, че моите приятели не се отказват лесно. Не се отказвам лесно и аз. Но този път благоразумието ми надделя. Казах на моите приятели, че ще тръгна към скала, която видях на идване по пътя. 
Над една действаща баластерна покрай пътя за селото се издигаха няколко скали на една от които имаше трапецовидни ниши. Тръгнах по асфалтирания път и си мислех за тези луди мои приятели, помъкнали и дете, което може би беше в пети-шести клас.
Малко преди да стигна до портата на баластерната пред мен се разкри скалата. Нишите бяха наредени в криви редици, а някои от тях бяха разхвърляни сякаш небрежно. Забелязваха се около петнайсет добре оформени, а още няколко бяха доста ерозирали и едва се виждаха. Пазачът на баластерната Ахмед беше от съседното село Котлари, което е от другия край на р.Арда. Помолих го да ме пусне в двора на баластерната и да се кача до скалата. Ахмед ме посъветва да не предприемам такива действия. „Ще те пусна, приятел, ми каза той, но знаеш ли, че от дупките на скалите пепелянките извират, извират… Пълно е с тях тази година. Ето, вчера утрепах една пред бунгалото където пазя. А в корема й имаше още три малки пепелянки".
Явно в този ден не ми беше писано да прегръщам скалите отблизо. Или може би те ми даваха знак, че не е нужно да правя такива усилия в тези горещници. Затова продължих към железния мост над р.Арда с намерение да открия пътеката, която може да ме заведе до легендарната Поп – Мартинова дупка. 
Пазачът не знаеше как се казва скалата с нишите, която беше надвиснала над баластерната и плюеше пепелянка след пепелянка. Докато се чудех кой ли може да ми каже, покрай мен премина в тръс магаре, впрегнато в каручка. Жената, която подскачаше върху каручката също не знаеше името на скалата. Но в един момент се сети и докато каручката се отдалечаваше ми извика – Он, он кая. Така поне чух. Извиках след нея – Он, така ли? Не, не, Гон, Гон, сякаш чух, че вика жената. Ох, Он или Гон. Какво искаше да ми каже и как да го преведа. Он е десет на турски, но какво ли е Гон? Докато се чудех вече бях съвсем близо до железния мост. Трябваше само да го премина и щях да съм след десетина – петнайсет минути под самата Арка, където бяхме преди седмица с Иво.
Но първо исках да разгледам хълма отсреща. Такава възможност не се отдава на човек всеки път, особено когато е от друго място. Местните преминават сигурно по няколко пъти пеша, но ние се радваме на красотите благодарение на колите си, с които достигаме до желаните места. 
Преди да премина моста забелязах горе, високо в скалния навес, дупка. Може би това беше Поп-Мартиновата дупка. Всъщност, виждаше се половината от нея. Храсти и дървета закриваха долната й част. 
Преминах моста, стигнах до чешмата на Втора гранична дружина, строена през 1937г. и хванах полупътека, полусипей. Не знаех дали ще стигна донякъде, но усещах, че нещо ме привлича да тръгна натам и нагоре. И ето, че след малко усилия и потънал целия в паяжини и всякакви други лазещи насекоми бях под голяма скала известна като Жълтата скала (Саръ кая). От пътя тя се вижда, но не и това величие, когато си под нея. Скалата е покрита с красиви туфи, които са сякаш саксии с цветя, които са закачени за нея. Под нея растат храсти и цветя, които нямат нищо общо с драките малко по надолу. Сякаш оттук започва рая. 
Изкачвах се покрай скалата в продължение на половин час. Имаше едва видима пътека, която нямаше край. Скалата с над петдесет трапецовидни ниши, които успях да преброя остана под мен. Изкачвах се все по-нагоре. И изведнъж си помислих, че в един момент може би няма да имам обхват на телефона. А с моите приятели, които атакуваха Картал кая се бяхме разбрали да се чуваме. Реших да си подаря Поп-Мартиновата дупка друг път.
След като се чух с моите приятели, които вече бяха стигнали върха, тръгнах към първата чешма, която се намира до самия железен мост. Един местен човек миеше колата си до чешмата и завързахме разговор. Оказа се, че скалата до баластерната местните я наричат Конската. И изведнъж ми светна. Значи оная жена, която препускаше с магаренцето си и каручката в тръс покрай мен се е сетила, че скалата е Конската. И ми е викала докато се отдалечава Кон, Кон. Не викна „бейгир кая" да я разбера веднага. Тя набързо е превела името и ми го поднесе наготово на български. Нищо, по-добре да продължавам с играта „развален телефон“. И в това е романтиката на красивата ни Родина.
Докато си хортувахме с човека от чешмата, който се оказа от близкото село Странджево моите приятели се спускаха от върха на Картал кая и търсеха подходяща пътека, която да ги отдели от чилиите, както нарича бодливите храсти Димитър. Но явно такава нямаше и предвиждането надолу по склона ставаше бавно и трудно. 
А ние с Юмер си говорихме за дженевизите или дженевиз пенжурите, както ги знаят по тези места трапецовидните ниши. Дженевизи е турското название на генуезците. С това име турците са свързвали всички останки от римски и византийски произход. А пенжур може да се преведе като прозорец. 
Има и интересна легенда в този край за един дженевиз, който е бил великан, препускал с коня си и когато копитата на коня стъпвали по скалите те потъвали в тях и така се образували нишите. Може би оттам идва и българското название на хълма - Свети Георги.
След близо четиричасово катерене и спускане моите приятели се появиха най-после до благодатната чешма, от която шуртеше планинска вода. Те бяха видимо уморени, изподрани и изцапани от това приключение. Оказа се, че на върха са видели големи иманярски изкопи, а в тях оставени кирка и лопата. Кой иманяр ще предположи, че може да има такива "баир будали", които да се осмелят да изкачат този почти непревземаем хълм.

Снимки: Венцислав СТАЙКОВ