На светилището Глухите камъни съм бил два пъти, но с удоволствие тръгнах към новото приключение. Всяко светилище е уникално и неповторимо и никога не може да се обходи за няколко часа и да се види всичко в него. Особено такива култови скални комплекси, каквото е и това място. А да не говорим, колко години трябва да се копае за да се открият и разтълкуват различните културни напластявания през хилядолетията.
С Дарина бяхме решили да се отдадем на това светилище и да не бързаме за никакви други места през този ден. Много добре знаех къде отиваме и колко време ни трябва за да изпитаме цялото удоволствие и тръпката от докосването до тези омагьосващи скали.
Но не така мислеха много посетители, които срещнахме. Някои не можеха да си представят, че трябва да изминат пеша цели четиридесет минути път и преминаваха бавно с колите си покрай нас. Една такава кола ни застигна около двайсет минути преди да бъдем до самото светилище. Изненадата за мен беше, че ги видяхме да се качват обратно в колата си когато ние точно пристигнахме. Какво бяха видели за двайсет минути? Повечето хора сякаш идваха тук за да кажат после на приятелите си, че и те са били на това известно място.
Първото нещо, което искахме да видим беше уникалния петроглиф – скален надпис, който екипа на археолога Георги Нехризов открива. След дълги проучвания го определят като ладия, която пренася Слънцето. Но факта, че го намерихме в основата на каменна гробница ме накара да се замисля, не е ли това лодката, която откарва мъртвите към отвъдното. Дали то е към подземното царство или към слънчевото е въпрос на религиозни възгледи, каквито са имали народите преди хилядолетия.
Най-интересния ритуал, който ние направихме на това магнетично място беше полагането на камъка Lapis Exillis. Това беше частица от самия Граал търсен от кого ли не. Камък паднал от небето, чудодеен, философски камък. На Дарина това малко черно камъче, което тежеше доста повече от големината си беше подарено от приятели от Испания. Още в момента, в който го държах в ръката си я попитах това не е ли метеорит. Без да знам какво ми подава точно.
Докато Дарина зареждаше светилището със своя камък или може би скалите от светилището даваха своя заряд, аз видях един улей в отвесните скали и се опитах да се покатеря нагоре по скалите. За мое учудване всичко се получаваше доста лесно и след десетина минути бях под няколко добре издълбани трапецовидни ниши, а под тях имаше и правоъгълни. Достигнах до тях и пъхайки главата си пробвах акустиката на нишите. Правил съм го и на други места, където акустиката беше невероятна. Тук акустика нямаше. Сякаш гласа ми беше погълнат от някаква невидима сила. Ехото ми оглуша.
Хубаво е, че имах приятел като Дарина, която успя да заснеме действията ми на Спайдър мен. Слизането обаче беше много по-опасно от изкачването, а трябваше да пазя и фотоапарата, който висеше на гърдите ми. Все пак от Граала ли или от някакви невидими сили, които ми помагат по светилищата, но всичко завърши благополучно. 
Не знам колко време беше изминало от началото на нашето идване, но сякаш времето беше спряло и ние разглеждахме с истинско удоволствие и любопитство всяко кътче.
Изкачвахме се бавно нагоре, а забързани „туристи“ ни подминаваха и учудено ни гледаха когато ние се отклонявахме от пътеката и тръгвахме към поредните скали. Така успях да покажа на Дарина едно от любимите ми места, където от двете страни по скалите имаше групи от по няколко ниши, а под тях две пещерни образувания с характерните скали – тапи и утробни изсичания. Дарина пъргаво се изкачи върху скалите, а оттам се откриваше прекрасна гледка към част от входа на светилището. 
Глухите камъни са наистина едно от най-големите светилищни скални комплекси в Източните Родопи. По мащаб то може да се сравнява със светилището до с.Ковил и Джанка, Харман кая до с.Биволяне, „Долината на сътворението“ до с.Ночево, светилището над с.Дъждовница, Перперикон до с.Горна крепост и Орфеевото светилище до с.Татул, светилищата около Женда и Небеска.
Прави впечатление, че трапецовидните, овални, правоъгълни и с други форми ниши са разположени на сравнително достъпни места за разлика от други светилища. Различават се и по големина, което ме кара да си мисля, че са издълбавани през различни исторически периоди, но винаги са били свързани с култа към Слънцето и Майката – Земя. Тези свещени скали са били и като един учебен полигон за навлизащите в мистериите младежи. Напълно съм съгласен с проф. Валерия Фол, че на тези сакрални места са били посвещавани тези, които „ще владеят силата на музиката, изкуството да се овладее магиката и да се извърви пътят към безсмъртието“.
Глухите камъни са свързани и с двама християнски светци Св.Марина и Св. Атанас.
Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-ясни ставаха следите от разкопките, където се виждаха останките от църква, а някои от учените смятат, че тук е имало и манастир. Много каменни насипи водят до мисълта, че в древни времена всичко това е било опасано от каменни зидове и може да се говори за един сравнително голям каменен град. Той е бил наследен от следващите поколения, които са го населявали до турските нашествия през 14-ти век.
На височината, до която всички искаха да се доберат имаше тридесет и три каменни стъпала изсечени в скалата, които водеха към върха. Но не всеки се решаваше да тръгне по тях. Пред мен две жени се отказаха от катеренето към върха. А до там наистина си заслужава да се стигне. Открива се прекрасна гледка към язовир Ивайловград, към връх Шейновец, към връх Св.Марина и естествено към звездите, откъдето идват сигналите и заглъхват на това мистично място.

Венцислав Стайков

Снимки: Венцислав Стайков