Вестници премълчават имената на атентатори, крият и снимките им.

Вълна на автоцензура се надига в Европа заради ислямистките атентати. Тя тръгна от САЩ през 2015 г., заобиколи Англия и удари бреговете на Франция.

Няколко от най-влиятелните френски медии обявиха, че спират да публикуват снимките на терористи самоубийци. Целта е да се избегне тяхната “посмъртна прослава”.

След като двама привърженици на “Ислямска държава” заклаха свещеник в черква близо до Руан, влиятелният в. “Монд” пусна редакционна статия със заглавие “Опълчване срещу стратегията на омразата”. В нея се казва, че всички елементи на обществото трябва да се включат в борбата с тероризма и че на медиите се пада специална роля в тази борба.

“Няма да има прошка за вестниците и сайтовете, ако се самоизключат от нея. Ето защо, откак започна ислямисткият терор, “Монд” промени своята практика няколко пъти.”

Той първо спря да публикува изображения на пропагандни документи на “Ислямска държава”. А след кръвопролитието в Ница на 14 юли, когато камион сгази над 100 души, празнуващи годишнината от падането на Бастилията, “Монд” обяви, че “вече няма да отпечатва снимки на убийци, за да избегне ефекта на посмъртната им прослава”.

BFM-TV, една от най-гледаните телевизии във Франция, и католическият вестник “Кроа” обявиха, че ще последват примера на “Монд”. “Снощи решихме вече да не показваме снимки на терористи, - каза директорът на BFM-TV Ерве Беру пред Франспрес. - Обмисляхме го от известно време. Решението ни бе ускорено от касапницата в Ница, от тези повтарящи се трагедии.”

Френското радио “Европа 1” на свой ред се ангажира да не качва снимки на терористи на сайта си и да не съобщава в ефир имената им. Телевизионният канал “Франс 24” го последва.

Затъмнението обаче не е пълно. Мишел Филд, директор на новините в държавната телевизия, пусна декларация, в която се казва: “Наш дълг е да информираме, право на гражданите е да бъдат информирани.

Трябва да устоим в тази надпревара към автоцензура, налагана с най-добри намерения.”

Според Филд спестяването на имената и снимките на терористите ще задълбочи тревогата в обществото и ще създаде усещане у него, че журналистите нарочно го държат на тъмно. Пък и тази цензура е смешна в епохата на социалните мрежи, добавя Филд.

Главният редактор на в. “Либерасион” Йохан Хуфнагел каза, че при тях решенията се вземат според конкретния случай. “Ние винаги обмисляме каква да е позицията ни по отношение на снимките. Всеки случай е различен, всеки терористичен акт е различен и ние съобразяваме своята първа страница според това”, обясни Хуфнагел.

“Фигаро” и “Нувел обсерватьор” засега се въздаржат да последват примера на “Монд”.

Веднага след кръвопролитието в Ница Фети Бенслама, професор по психопатология в парижкия университет “Дидро”, каза по Френското радио: “Може би е време медиите да сключат договор да не публикуват имена и снимки на терористи. Ако не, им помагат много в стремежа да станат известни по цял свят, докато техните жертви са анонимни и си остават анонимни.”

Бенслама каза, че “прославянето” насърчава други хора да извършват атаки, “за да се сдобият със слава в очите на своите командири и на своите приятели”. “Те оставят личните си карти на мястото на атентата, защото искат бързо да бъдат идентифицирани.”

Проф. Бенслама явно е идеологът на решението за налагане на автоцензура, защото ден по-късно той бе цитиран от “Монд” да казва: “5Извършителите на терористични актове искат да бъдат разпознати и да станат известни. Те очакват да се покрият със световна слава. Колкото по-кървав акт, толкова по-голяма слава.”

Той предлага договорът на медиите да обхваща и социалните мрежи

“Ако не се публикуват имената и снимките на джихадистите, ще се намали обхватът на тяхното самопрославяне. В техните крехки умове е заседнало убеждението, че си заслужава да извършиш клане, щом за няколко дни ще те знае целият свят”, казва Бенслама.

Като стават мъченици на своята кауза, тези хора раздухват ислямистката пропаганда. Освен това чрез публикуването на имената и потретите им терористите биват поставяни наравно със своите жертви, казва проф. Бенслама.

Другият аргумент в полза на автоцензурата е, че разгласата на терористичните актове насърчава подражаването им от други хора. Този аргумент очевидно е повлиян от френския начин предпазливо да се съобщава за самоубийства. Ако например някой се хвърли под влак в парижкото метро, по високоговорителите, а и в медиите се използва само клишето “тежък инцидент в метрото”. Не се казва какво точно е станало, нито се дават подробности за самоубиеца като пол, възраст и др. Не се споменава и дали се е стигнало до смърт, има ли други пострадали, травмирани ли са свидетелите и пр.

Макар емоциите около новата автоцензура във Франция да са разбираеми, никой от аргументите в нейна полза не е дори частично убедителен. Все пак задължение на медиите е да разкриват и да излагат на показ, а не да прикриват. Да, те трябва да имат чувство за отговорност. Не може да не си дават сметка, че това, което публикуват, би могло да има последици. Но съобщаването на факти, особено когато обществото е обект на атаки, е изключително важно.

В такива моменти задържането на информация подхранва безпочвените слухове. А слуховете на свой ред подхранват страха у хората (пасивната им реакция) и порива им към насилствени “ответни мерки” (активна реакция). И двете реакции обаче са в услуга на терористите, те са тяхната цел. Tе разделят обществото и пораждат реакционни политически решения. А когато обществото залитне към авторитаризъм, се повишава шансът на терористите да се сдобият с повече привърженици.

В неспокойно време хората се нуждаят от факти, а идентифицирането на един терорист - бил той жив или мъртъв, е неделима част от нужната на обществото информация. Съвсем ясно е, че за всеки отделен терорист трябва да се знае колкото може повече. Както за личността и живота му, така и за неговото минало. Иначе няма как да бъдат разбрани мотивите му като извършител. Тоест журналистът трябва да търси и да дава повече информация, а не по-малко.

Колкото до снимките на престъпниците, те не ги прославят сами по себе си. Снимките са важен елемент от фактологичните данни за всяко събитие (а отделно от това има и полза от тях, тъй като стимулират гражданите, разпознали извършителя, да съдействат на властите, дори той да е дегизиран).

По отношение на подражателното поведение аналогията със самоубийствата също е погрешна. В България за тях се съобщава и се поместват снимки на самоубийците. Това, от което журналистите се въздържат (или би трябвало да се въздържат според етичния им кодекс), е да описват детайли от самото самоубийство, да разкриват механиката му. Въздържат се и от снимки на самия акт.

Тероризмът е явление от друга категория. За него не може да има автоцензура. В случай на терор журналистът прави най-голяма усулга на обществото, като му съобщава какво се е случило и кой го е извършил. Решенията дали нещо да се публикува, не бива да зависи от вероятността, че някой със сбъркан мозък ще вземе да се впечатли. По тази логика би се стигнало до пълно информационно затъмнение.

Директорът на “Либерасион” Лоран Жофрен казва по повод почина на “Монд”: “Да бъдем реалисти - една снимка, публикувана или не, не променя с нищо стратегията на терористите. Вярва ли някой, че, спестявайки лицата им, ще ги спре, ще ги направи по-милостиви или ще ги разубеди?”

За “Ислямска държава” няма никакво значение дали главните медии в дадена страна публикуват снимки на терористи. Тя предпочита да прославя своите джихадисти чрез социалните мрежи, които пресичат всички граници.

Британският печат продължава да публикува снимки на терористи, но има специален подход към излагането на фактите, възприет от американския.

Той свежда до минимум прославата и не стимулира подражанието. Според него репортерите описват извършителя безстрастно и с изразни средства от езика на полицаите, следователите и експертите на местопроизшествието. Рядко употребяват името му в текста (само 1-2 пъти). Никога не слагат името му в заглавие. Рядко публикуват негова снимка, и то в малък размер. Никога не пускат снимка на извършителя в поза “командос”, в каквато той би желал да го видят другите. Не публикуват видео на извършителя, нито негови възвания, писма и пр., освен ако това не е абсолютно необходимо за репортажа.

Дори и малки, тези ограничения обаче все пак са в ущърб на свободата на словото и на правото на обществото да бъде информирано.