Едно момиче насилва друго да си свали дрехите, докато трето ги снима. И трите са малолетни, но жестокостта и глупостта им са пълни. "Ще побеснея и ще те смажа от бой", крещи с истинска омраза едната, която удря. И т.н. В друг клип, публикуван през 2014 г. в една от мрежите за видео споделяне, четири малолетни момичета се млатят на улицата, докато пето ги снима. Почти деца са, но ударите им са като на възрастни – тежки и груби. В трети клип, публикуван година по-рано в същата мрежа, три момчета се бият в класната си стая, докато четвърто ги снима. Тъпо, вулгарно, безсмислено. Вижда се, че вратата на стаята е отворена, но никой не поглежда какво става вътре. И т.н.

После нещо се пропуква, цялата тази помия прелива от социалните мрежи и някоя хубава сутрин залива медиите. И когато залее медиите, изведнъж всички се оказваме в ролята на изненадани. И се започва: да питаме родителите как се чувстват; да питаме съучениците как се чувстват; да питаме психолозите какви са причините за детското насилие.

Да питаме, да питаме, да питаме

Ето, и аз питам: ами онази отворена врата, през която все пак някой учител беше редно да погледне; ами онези "свидетели", които извръщат глава покрай млатещите се момичета; ами онзи унижен баща на униженото момиче, на когото, по собствените му приказки, са му виновни "талибаните"?

И най-сетне, защо липсва реален контрол върху съдържанието в порталите за видео споделяне, така че заснетият клип с насилие над малолетни да стане чисто и просто непотребен? Напишете "гавра с момиче" или "бой в училище" в най-популярния български сайт за видео клипове и ще получите ясна представа за бариерата, през която в интернет минават подвизите на малолетния бияч? Ами т.нар. обществени медии: докога журналистите няма да разбират, че правейки сензация от този вид насилие, без да искат стават помагачи на насилника?

Точно така, помагачи! Защото побоят или гаврата може да се направят по много и най-различни причини, но се правят най-вече заради това, за да се снимат, а се снимат – за да се гледат. Прославата на насилника и унижението на жертвата непременно изискват публика – иначе тези действия ще останат без желания резулат. И точно затова е нужно журналистите да споделят информацията за случилото се внимателно, спестявайки ни подробностите и пазейки личното пространство на потърпевшите. Когато камерата се фиксира върху лицето на родителя, чието дете е станало жертва на насилие, това не е само нахалство, но и нещо повече: удостоверяване на желаната от насилника реакция.

В този смисъл, успяха ли телевизиите да запазят нужното поведение в случая със съблеченото момиче? Както и в други сходни случаи – категорично не. Клипът беше показван навсякъде почти в същия вид, в който е бил заснет. Е, да, лицето и интимните части на момичето бяха прикрити, но какво от това, след като някои добри журналисти се бяха погрижили да слушаме или четем на субтитри всичко, което се казва – не по-малко вулгарно и срамно от онова, което се вижда. Резултатът от това имитиране на обективност са 300 хиляди гледания в интернет на въпросното видео.

Резултатът е, че жестокостта на две суетни момичета вече не е обикновена жестокост, а слава

Двете насилнички в крайна сметка получиха онова, заради което бият – внимание, надхвърлящо собствените им качества.

Но, разбира се, никоя медия не може да внуши успешно онова, което внушава, ако не го адресира до определени нагласи на разбиране и възгледи за истина, които са вече у зрителя. И така, видяхте ли какво стана когато журналистката от "Нова телевизия" отиде при родителите на унизеното момиче и ги попита за коментар? Чухте ли обяснението на тези родители? На този баща? Чухте ли го? Защо трябвало да се "разпърдява" цялата работа; медиите трябвало всъщност да се занимават с "талибаните, дето идват тука"; защо той не можел да види порно клипа на някоя си Малина, а всички гледали видеото с неговото момиче, и т.н. После в друго видео майка на друго дете, коментираща случая, обяснява, че за всичко била виновна демокрацията, а при комунизма имало истински ред.

С цялото ми уважение, бих казал на тези и подобните на тях хора: ако смятате, че за унизяването на децата Ви са виновни, директно или индиректно, т.нар. талибани и че за случващото се с децата Ви е отговорна демокрацията, а не най-вече Вие самите, то живеете в среда, от която в друга ситуация ще се пръкне бияч и унизител. Защото биячът и унизителят мислят точно като Вас – че

като бият и унизяват по-слабите, компенсират някаква несправедливост за която те, разбира се, не са отговорни

А питате ли се поне защо дъщеря Ви не побягва от своите унизителки, ами стои като препарирана, докато те я командват, събличат и снимат? Питате ли се наистина?

Та това си мисля: че насилието в обществото ни се подготвя и ражда и от определени "истини" за живота, които не оспорваме. Как няма да бият децата ни – най-слабата част от всяко едно общество – след като от сутрин до вечер слушаме различни оратори да ни повтарят, че едни други слаби хора, търсещи помощ в страната ни, трябва да бъдат гонени и бити! Абсурдно е в едно отношение последователно да възпитаваме злост към по-слабите, а в друго – да се чудим и тревожим, че всеки, който се види някъде малко по-силен, тръгва да решава проблемите си с насилие върху по-слабия. Колкото повече се разтоварваме от отговорност за неблагополучията си с измислени омрази към този или онзи, когото можем да бием, толкова повече ще бият децата ни.

И толкова повече ще си въобразяваме, че за да не ги бият, трябва да ги прекараме през някогашната социалистическа казарма, в която, видите ли, имало истински ред. Обаче помните ли какъв беше този ред и кое му беше сладкото? Най-сладкото му беше, че какъвто и да си, след като изтърпиш всякакви гаври и унижения от всякакви идиоти, идва и твоят миг да се гавриш и унизяваш.

Тези, дето толкова копнеят да вкарат децата ни в казармите на социализма, всъщност подготвят децата ни за отвратителната игра на подчинени

които мечтаят да станат началници; или още по-лошото: на бити и унизявани, които виждат себе си в един момент като биещи и унизяващи.

На мен на това ми прилича видеото със събличаното и унизявано момиче: на сцена от социалистическата казарма, в която двама по-възрастни войници се гаврят с по-млад войник. Същото вцепеняване, същата арогантност, същата агресия, същата глупост, същата безизходица, същото усещане, че няма накъде да се мръдне, ами трябва да се изтърпява Искате старата социалистическата казарма. По особен начин нашето общество продължава да съществува на определени места в нея. Чрез уроците и истините на родителите, минали през нея. 

Това не е пътят.

Пътят към ненасилието минава през отговорни родители, които не се правят, че не виждат проблемите на децата си; през отговорни учители, които поглеждат какво става в класните стаи по време на междучасие; през отговорни медии, които не помагат на насилниците да се чувстват като звезди; през реално действащи училищни психолози; през изцяло нов закон за отношението към малолетни и непълнолетни с психически и обществени проблеми – действащият в момента закон е приет през далечната 1958 г.; през забрана за публикуване в интернет на видео материали, съдържащи насилие над деца. 

И най-сетне, пътят минава през истинско гражданско образование в училище, което стимулира естествената емпатия на децата, организирайки ги да участват заедно със своите родители в истински граждански практики като: подпомагане на възрастни и болни хора, подпомагане на пострадали от насилие, подпомагане на бежанци, уреждане на градската среда. Не стрелянето с автомат и бягането с противогаз ще направи децата ни отговорни и достойни хора, а колкото и банално да звучи –занимаването с грижите на другите.