Днес са изгорели четири склада, утре някой може да реши да драсне кибрита и на Стария град в Пловдив. И това да остане също в раздела: „Пиромански занимания”…

Когато говорим за пожара, мисля, че не става дума просто за четири изгорели тютюневи склада, а за онова, което нашата държава иска да съхрани във времето. И най-вече – за онова, което иска да остави на следващите поколения.

Този трагичен инцидент за българската култура ни кара да обмислим цялостното си поведение в последните години.

Вероятно има граждани, които ще кажат - при толкова много проблеми, които съществуват в обществото дали оцеляването на няколко архаични склада е основното и най-важното? И дали това не някаква носталгия по отминало време?

Не случайно Европа е притегателно място за хората от целия свят, защото тук е наслагването на културите, които дават основание на следващите генерации да виждат своята идентичност. За да може да се развива смислово, интелектуално и стратегически една държава е изключително важно тя да съхранява своето минало и материални ценности.

Известен американски културолог казваше: едно общество ще бъде оценявано по онова, което изхвърля на бунището. Е, ние у нас сме готови да изхвърлим на бунището не само тютюневите складове в Пловдив, но и много други емблематични сгради и паметници.

В тази посока законодателите трябва да разберат, че няма смисъл да прибавят нови алинеи, а да видят важността на този въпрос. Убеден съм, че към подобни решения за това дали и кой трябва да възстанови унищожения с умисъл или случайно културен паметник , трябва да подходим  рационално, но не с балкански аршин. Разбира се, че до нас има една европейска практика на Франция, Германия, Белгия, Италия, която поради нашата особена различност и заради нашата специфична битност, имаме „привилегията” да не забележим. А тя повелява унищоженото, счупеното, разрушеното материално богатство да се възстановява.

Така както на един светофар има само три светлини - зелено, червено и жълто и никой не измисля четвърти, примерно - виолетов цвят, по същия начин би трябвало да се отнасяме и към подобен тип обстоятелства, тъй като България е част от европейското културно наследство.

Смисълът е да се прилага едно към едно европейската практика. Защото няма общински съвет, главен архитект или който и да е друг, които да не бъдат изкушени от това да преминават отвъд законовите разпоредби.

Очевидно сградите от старите градски части са красиви със своите фасади, със своите дворове, със своята специфична архитектура, нямаща нищо общо с огромните, често спекулативни амбиции на съвременните предприемачи и строители. По тяхната логика старите сгради е по-добре да паднат под собствената си тежест или да бъдат изгорени и на тяхно място да се появят новите стоманобетонни мастодонти. Това е един нарастващ натиск, пред който ще бъде изправено цялото ни общество.

Не напразно в последните десетилетия констатираме, че почти 200 хил. паметника на културата са били дерегистрирани или са правени опити да бъдат извадени от регистрите.

Парадоксално е и това, че тези предизвикателства се случват в Пловдив, символ на наслагване на толкова култури. На гордостта от това, че оттам са минали и оставили ярки следи Тракия, Византия, Римската империя и че артефактите и паметниците са оцелели във времето. Пловдив, може би, е избран за европейска столица на културата именно поради това великолепно преливане на култури.

Европейската практика при случая с изгорелите тютюневи складове предполага ангажимент в двете посоки, във взаимното разбиране, че собственикът и съответната публична институция – държава или община, имат реципрочни задължения. Този регламент задължава съучастие на едната и другата страна във възстановяването.

Включително и публичния регистър трябва да застане зад своите задължения, които регламентират исканията към съответния собственик, който обикновено се мъчи спекулативно да се раздели с паметника на културата и явно или тайно мечтае за терена под него.

Само с такъв тип поведение можем да успеем да съхраним материалните ценности и архитектурните паметници, опазени от предците ни дори по време на войни, с неистови усилия. 

-------------------------------------------------------------------

* Проф. д-р арх. Бойко Кадинов е ръководител на катедра Обществени сгради в УАСГ, чете лекции в Париж, Венеция, Москва, Братислава и др. Лауреат на множество национални и международни награди. Член е на Международната академия за архитектура, председател на българския клон на ”COBATY“ - международна организация с 50 г. история, чийто членове са архитекти, строители и предприемачи, ръководи Архитектурна агенция "Братя Кадинови".