Обширната статия в швейцарския „Нойе Цюрхер Цайтунг” (НЦЦ) започва така: „Някакво куче тича подир една кола. Виждаме го през задното стъкло – и чуваме ужасяващите думи на шофьора как това куче си мисли, че господарят му все още е в багажника, пък той отдавна бил „очистен”. Безбог: с тази мощна и същевременно безнадеждна дума българската режисьорката Ралица Петрова описва обществения упадък в своята родина във великолепния си едноименен филм.”

Германската Католическа осведомителна агенция КНА припомня,че българският филм е получил и наградата на екуменическото жури в Локарно и представя произведението по следния начин: „Безбог” разказва историята на млада жена, която се грижи за възрастни хора в един български град – и краде документите им. Тя живее в едно несправедливо общество, в един студен свят без съпричастие и любов, посочва журито. Филмът звучи като зов за помощ, идещ от дълбините на тежка беда. „Безбог” поставя въпроса дали този зов ще бъде чут и какъв е спасителният път в едно разрушително и корумпирано общество."

Друга германска агенция, голямата ДПА, добавя: „Златният леопард” беше присъден на един вълнуващ филм, който обединява напрегнато действие, художествена взискателност и социална критика.” Агенцията отбелязва още, че наградата за най-добра женска роля е била присъдена на Ирена Иванова: „Тя беше наградена за прецизната си интерпретация на образа на главната героиня в „Безбог”.”

Суров реализъм

Германският всекидневник „Фанкфуртер Рундшау” пише: „Българският филм, който спечели „Златния леопард”, дори не позволява на зрителите да се просълзят. Ралица Петрова, която от живописта е преминала към киното и е следвала филмово изкуство в Лондон, в своя първи пълнометражен филм ни отвежда в една България, където социалният упадък, корупцията и престъпността са тясно преплетени. Суровият реализъм сякаш достига до едно метафизично равнище, когато у безчувствената жена внезапно са появява някакво човешко вълнение, породено от музиката на един от възрастните мъже, който ръководи аматьорски хор. Възвишеността на православните песнопения, които са известни далеч отвъд границите на България, сякаш докосват някаква религиозна струна в душата на социопатичната престъпничка.”

Постсъветска тъжовност

Кинокритикът на НЦЦ се вглежда внимателно в наградения български филм: „Петрова показва една постсъветска тъжовност, от която сякаш са изтрити всички цветове на живота. Общата безнадеждна картина изцяло отговаря на заглавието. Действащите лица в „Безбог” мислят единствено за собствената си изгода и крачат през трупове – в буквалния смисъл. Такава е и Гана, която краде документите на своите дементни пациенти, за да ги продава на черния пазар. И когато неин съучастник убива един от възрастните хора, това е просто някакво досадно усложнение. Гана пребивава в морфиново опиянение, което бързо разсейва както евентуалните ѝ скрупули, така и всички останали човешки вълнения. Крехък кълн надежда се появява, когато Гана се запознава с пациент, чието хубаво пеене я изважда от жестоката рутина. Но спасение просто не може да има.”

Безотраден панелен свят

В берлинския вестник „Тагесшпигел” четем: „Гана е някак безжизнена, тя почти механично върши работата си по гледането на възрастни хора. Лицето ѝ е затворено, изражението ѝ – мрачно. „Безбог” ни отвежда в една България на безотрадните панелни квартали, потопени в мижавата светлина на зимата, която сякаш никога не свършва. Заедно с Гана ние влизаме в занемарени жилища, където зарязани мъже и жени седят пред чиния рядка чорбица на масата. Ралица Петрова ни показва млада жена, чието тяло е закалено от битките в едно безпощадно общество. Гана изглежда като бронирана, тя се самоупоява срещу болката с лекарствата за своите пациенти. (…) Образът на една жена, чието загрубяване постепенно се пропуква, е изграден хем ненатрапчиво, хем мощно от Ирена Иванова, получила с пълно основание наградата за най-добра женска роля.”

И накрая – още две изречения от рецензията в „Нойе Цюрхер Цайтунг”: „Опустошените души, занемареното общество и отчаяният опит да се намери спасение във вярата непрестанно попадат във фокуса на киното в страните от бившия Източен блок. И е много тъжно, че невероятната жизненост на филмовата сцена в Източна Европа се дължи не на последно място и на социалния упадък, който те описват.”