Утрояването на цената на петрола от 30 долара за барел през 2001 г. до около 100 долара днес представлява най-големия трансфер на богатство в човешката история. Само тринайсетте страни членки на ОПЕК се очаква да спечелят повече от един трилион долара тази година от петролните продажби. Неизбежно това ще повлече след себе си големи политически последици. И съвсем не най-маловажният аспект на това политико-икономическо земетресение е, че то се извършва върху най-силните нации в света от някои от най-слабите. При това жертвите стоят безпомощно със скръстени ръце, сякаш цената на петрола е някакво природно явление, предопределено от конкурентния икономически пазар, който не е и не може да бъде повлиян от политически сили.
Но цената на петрола не се определя от традиционния конкурентен пазар. Големите производители като членовете на ОПЕК могат да повишават или понижават цената на петрола /и го правят!/ като намаляват или увеличават своето равнище на производство. И тъй като днешните цени на петрола отразяват и очакванията на бъдещото търсене и предлагане, тези монополни доставчици са способни да засилят нестабилността на пазара дори само чрез изявления за бъдещите им намерения. Монополните доставчици ще продължат да имат силна власт над пазара, докато страните потребители не успеят рязко да намалят зависимостта си от вносния петрол и не разработят политическа стратегия, чрез която да се противопоставят на политическата манипулация на петролния пазар и на използването на огромните излишъци на ОПЕК за шантаж на техните икономики или на отделни индустрии.
Страните потребителки на петрол обаче са в състояние да променят и икономическия, и политическия глобален баланс, стига да координират и до известна степен да обединят усилията си. Америка би трябвало да играе главна роля в това отношение. Вместо да седят и пасивно да чакат следващия удар да бъде нанесен, основните страни потребителки - Групата на седемте заедно с Индия, Китай и Бразилия, трябва да създадат координираща група, която да пренасочва дългосрочните тенденции на търсенето и ппредлагането в своя полза и да сложи край на изнудването на силните от слабите. Координираните усилия могат да свалят цената на петрола като намалят и в крайна сметка елиминират спекулативния натиск, който стои зад скока на цените напоследък, както и чрез създаване на координирана политика на снабдяване.
Много от мерките, препоръчани за постигане на това, като енергоспестяването и разработването на вътрешни петролни находища и алтернативни възобновяеми източници на енергия, ще отнемат години, за да станат ефективни. Но дори и преди да бъде променен балансът на властта над пазара, самото очакване за промяна ще свали цената на петрола. Това ще бъде вярно особено в случая, ако политическият импулс зад петролните цени бъде ограничен или елиминиран. Координираната обща политика трябва също така да включва извънредни уговорки за споделяне на ресурси в случай, че се налага на контриране на селективни бойкоти или прекъсвания на доставките.
През 70-те години създаването на Международната енергийна агенция с нейните планове за спешна помощ и финансово сътрудничество направи много за смекчаване на последиците от покачването на петролните цени. Сега е необходимо по-широко усилие. Тазгодишният скок на цените бе мотивиран от промените в очакваното дългосрочно търсене на петрол, докато запасите оставаха общо взето статични. Нови прогнози за бързо увеличаване на търсенето в Китай и Индия и за спад на производството в Русия и Мексико повишиха цените заради очакването, че ще бъде нарушен балансът между търсене и предлагане. По същата логика евентуални действия, които биха забавили нарастването на търсенето и ускорили повишаването на снабдяването, ще доведат относително бързо до по-ниски текущи цени.
Промяна в американската национална енергийна политика също е от съществено значение. Тази политика би била много по-ефективна като част от координирано международно усилие за увеличаване на доставките и намаляване на търсенето на глобалния енергиен пазар. Подобна политика трябва да вземе предвид нуждите на различните региони и да постигне съвместимост в политиките по енергоспестяването и глобалното затопляне. Вътре в Съединените щати, петролът се използва предимно за производство на бензин за автомобилите. Едва около една трета от потреблението на петрол е за нетранспортни цели, предимно в химическите нефтопреработващи фирми. Извън САЩ, петролът се използва преди всичко за отопление и производство на електроенергия. Координираната политика следователно трябва да се фокусира върху съкращаване на бензиновото приложение в САЩ, докато другите страни могат да допринесат с преориентиране от петрола към хидроенергия, чисти въглищни технологии или ядрена енергия за производство на електричество. Увеличаването на доставките на петрол заслужава да бъде приоритет.
Американската политика на увеличаване на снабдяването чрез разширяване на сондажите и разработване на нефтени шисти трябва да бъде съчетана с политики на увеличаване на снабдяването в чужбина. Това изисква повече инвестиции от държавните петролни доставчици - първостепенните източници на петрол днес. Петролните потребители са в позиция да употребят дипломатически мерки за установяването на нов баланс между потребители и производители. Усилията да бъдат принудени производителите да увеличат производството трябва да бъдат допълнени с политики за стабилизиране на политическата ситуация в страни производителки като Нигерия и за засилване на защитата на маршрутите на петролните доставки като Ормузкия проток. Някои от политиките за намаляване на цената на петрола биха намалили и зависимостта на САЩ от вноса на петрол, макар и без да я елиминират. Съединените щати ще останат вносител на петрол, докато бензинът за автомобилите не бъде заменен от електрически батерии, водород или компресиран природен газ.
В същото време, поне за преходен период, усилията за увеличаване на доставките на петрол и други въглеродни горива може да направят по-трудно съкращаването на въглеродните емисии. Но поради дълбоките политически последици от високите петролни цени, намаляването на тези цени си струва и трябва да бъде непосредствената главна цел.
Но цената на петрола не се определя от традиционния конкурентен пазар. Големите производители като членовете на ОПЕК могат да повишават или понижават цената на петрола /и го правят!/ като намаляват или увеличават своето равнище на производство. И тъй като днешните цени на петрола отразяват и очакванията на бъдещото търсене и предлагане, тези монополни доставчици са способни да засилят нестабилността на пазара дори само чрез изявления за бъдещите им намерения. Монополните доставчици ще продължат да имат силна власт над пазара, докато страните потребители не успеят рязко да намалят зависимостта си от вносния петрол и не разработят политическа стратегия, чрез която да се противопоставят на политическата манипулация на петролния пазар и на използването на огромните излишъци на ОПЕК за шантаж на техните икономики или на отделни индустрии.
Страните потребителки на петрол обаче са в състояние да променят и икономическия, и политическия глобален баланс, стига да координират и до известна степен да обединят усилията си. Америка би трябвало да играе главна роля в това отношение. Вместо да седят и пасивно да чакат следващия удар да бъде нанесен, основните страни потребителки - Групата на седемте заедно с Индия, Китай и Бразилия, трябва да създадат координираща група, която да пренасочва дългосрочните тенденции на търсенето и ппредлагането в своя полза и да сложи край на изнудването на силните от слабите. Координираните усилия могат да свалят цената на петрола като намалят и в крайна сметка елиминират спекулативния натиск, който стои зад скока на цените напоследък, както и чрез създаване на координирана политика на снабдяване.
Много от мерките, препоръчани за постигане на това, като енергоспестяването и разработването на вътрешни петролни находища и алтернативни възобновяеми източници на енергия, ще отнемат години, за да станат ефективни. Но дори и преди да бъде променен балансът на властта над пазара, самото очакване за промяна ще свали цената на петрола. Това ще бъде вярно особено в случая, ако политическият импулс зад петролните цени бъде ограничен или елиминиран. Координираната обща политика трябва също така да включва извънредни уговорки за споделяне на ресурси в случай, че се налага на контриране на селективни бойкоти или прекъсвания на доставките.
През 70-те години създаването на Международната енергийна агенция с нейните планове за спешна помощ и финансово сътрудничество направи много за смекчаване на последиците от покачването на петролните цени. Сега е необходимо по-широко усилие. Тазгодишният скок на цените бе мотивиран от промените в очакваното дългосрочно търсене на петрол, докато запасите оставаха общо взето статични. Нови прогнози за бързо увеличаване на търсенето в Китай и Индия и за спад на производството в Русия и Мексико повишиха цените заради очакването, че ще бъде нарушен балансът между търсене и предлагане. По същата логика евентуални действия, които биха забавили нарастването на търсенето и ускорили повишаването на снабдяването, ще доведат относително бързо до по-ниски текущи цени.
Промяна в американската национална енергийна политика също е от съществено значение. Тази политика би била много по-ефективна като част от координирано международно усилие за увеличаване на доставките и намаляване на търсенето на глобалния енергиен пазар. Подобна политика трябва да вземе предвид нуждите на различните региони и да постигне съвместимост в политиките по енергоспестяването и глобалното затопляне. Вътре в Съединените щати, петролът се използва предимно за производство на бензин за автомобилите. Едва около една трета от потреблението на петрол е за нетранспортни цели, предимно в химическите нефтопреработващи фирми. Извън САЩ, петролът се използва преди всичко за отопление и производство на електроенергия. Координираната политика следователно трябва да се фокусира върху съкращаване на бензиновото приложение в САЩ, докато другите страни могат да допринесат с преориентиране от петрола към хидроенергия, чисти въглищни технологии или ядрена енергия за производство на електричество. Увеличаването на доставките на петрол заслужава да бъде приоритет.
Американската политика на увеличаване на снабдяването чрез разширяване на сондажите и разработване на нефтени шисти трябва да бъде съчетана с политики на увеличаване на снабдяването в чужбина. Това изисква повече инвестиции от държавните петролни доставчици - първостепенните източници на петрол днес. Петролните потребители са в позиция да употребят дипломатически мерки за установяването на нов баланс между потребители и производители. Усилията да бъдат принудени производителите да увеличат производството трябва да бъдат допълнени с политики за стабилизиране на политическата ситуация в страни производителки като Нигерия и за засилване на защитата на маршрутите на петролните доставки като Ормузкия проток. Някои от политиките за намаляване на цената на петрола биха намалили и зависимостта на САЩ от вноса на петрол, макар и без да я елиминират. Съединените щати ще останат вносител на петрол, докато бензинът за автомобилите не бъде заменен от електрически батерии, водород или компресиран природен газ.
В същото време, поне за преходен период, усилията за увеличаване на доставките на петрол и други въглеродни горива може да направят по-трудно съкращаването на въглеродните емисии. Но поради дълбоките политически последици от високите петролни цени, намаляването на тези цени си струва и трябва да бъде непосредствената главна цел.
