На 28 март 1887 година в Копривщица е роден е Димчо Дебелянов - български поет - символист и романтик. През 1895 г. семейството му се преселва в Пловдив, където остава до 1904 г. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище", по-късно в Пловдивската мъжка гимназия. От този период са и първите му стихотворни опити. След това живее в София. През 1906 г. в списание „Съвременност" са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи", „Когато вишните цъфтяха" и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов.


След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка", „Съвременник", „Нов път", „Оса" и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски", следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.



В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. На 29 януари 1916 г. Димчо Дебелянов пристига на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. Загива на 2 октомври 1916 г. в около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия) като командир на рота, навършил 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир хисар.


През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово", костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица, той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните), да седи на прага на портата си - подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника. Скулптурата „Майка" е поставена на гроба на поета през 1934 г. Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1958 г. е превърната в къща-музей.


Романтичен съзерцател и нежен лирик, Дебелянов обладава вътрешен аристократизъм. Страданието му не е артистична маска, а дълбоко човешко, истинско. Поезията му е един зов за повече хуманност и нравственост, един неутолим копнеж по красотата и хармонията.


Темата за смъртта присъства трайно в поезията на Дебелянов като израз на личното страдание и безнадеждност. Повлиян от поетите-символисти той придава на смъртта друг романтичен облик. Приема мисълта за смъртта спокойно, сякаш подозира, че твърде рано ще се срещне с нея.




Аз искам да те помня все така...


Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата

и любовта ни сякаш по е свята,

защото трябва да се разделим.



"В зори ще тръгна, ти в зори дойди

и донеси ми своя взор прощален -

да го припомня верен и печален

в часа, когато Тя ще победи!"

- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,

укрий молбите, вярвай - пролетта ни

недосънуван сън не ще остане

и ти при мене ще се върнеш пак!



А все по-страшно пада нощ над нас,

чертаят мрежа прилепите в мрака,

утеха сетна твойта немощ чака,

а в свойта вяра сам не вярвам аз.

И ти отпущаш пламнала ръка

и тръгваш, поглед в тъмнината впила,

изгубила дори за сълзи сила. -

Аз искам да те помня все така...