Може би сте попадали на един стар италиански филм, в който прочутият комик Тото се опитва да продаде на наивни туристи Фонтана ди Треви, най-прочутият фонтан в Рим.
Сигурно смятате, че такива неща се случват единствено на кино. Или ако се случват в реални живот, едва ли са нещо повече от оригинална шега. Грешите!
Оказва се, че "продажбата" на популярни туристически атракции е истински бизнес, от който през последните 100 години някои са направили доста пари.
Най-великият измамник в това отношение е роденият в някогашна Бохемия (днес в Чехската република) Виктор Лустиг, останал в историята с прякора
Човекът, който продаде Айфеловата кула
Той разгърнал таланта си в Париж, където първоначално изкарвал пари като продавал машина за отпечатване на долари - на машината й трябвали 6 часа, за да изработи една 100-доларова банкнота, клиентът, който предвкусвал огромни печалби, плащал обикновено $ 30 000, като през следващите 12 часа от машината излизали още две 100-доларови банкноти, осигуряващи време на Лустиг да замине надалеч.
После му хрумнало да продаде няколко хиляди тона старо желязо, известни иначе като Айфеловата кула.
Днес идеята може да звучи кощунствено, но през 1925 г. положението било доста по-различно. Парижани и без друго намразили кулата още от момента, в който Гюстав Айфел я завършил, а на всичко отгоре разходите по-подръжката й били огромни.
Само за боядисване - няма как иначе да се предпази от ръжда железният й скелет - отивали 50-60 тона боя! В пресата често се появявяли статии, посветени на проблемите, които създава на кметството започналата да ръждясва кула и на лошото състояние, в което се намирала тя.
Една такава статия вдъхновила Лустиг, който наел апартамент в един от най-престижните и скъпи парижки хотели (легендарния "Крийон") и поканил на среща шестима едри търговци на скрап.
Представил се като заместник-генерален директор в министерството на пощите и телеграфите. Обяснил на гостите си, че са поканени заради репутацията си на честни бизнесмени, след което хвърлил бомбата, заявявайки, че правителството смята да продаде Айфеловата кула за скрап.
Естествено, сделката трябвало да бъде сключена при строга конфиденциалност. И шестимата търговци на старо желязо подали оферти, но Лустиг предварително знаел, че ще избере тази на Андре Поасон.
Богатият и амбициозен Поасон бил отхвърлен от деловия и аристократичен елит на Париж и смятал, че като купи Айфеловата кула, ще си спечели уважението на своите колеги и партньори и ще се нареди сред големи играчи.
Поасон не заподозрял нищичко, но за сметка на това съпругата му се усъмнила. Какъв е този чиновник, който иска да запази всичко в тайна и се опитва да сключи сделката толкова бързо?
За да разсея подозренията й, Лустиг организирал втора среща с Поасон, по време на която си "признал", че като държавен чиновник с ниска заплата и той гледа да изкара нещо за себе си, което означавало, че преговорите и сделката трябва да останат в тайна.
Поасон, който редовно си имал вземане-даване с корумпирани служители, проявил разбиране и се успокоил. Така Лустиг не само получил парите за Айфеловата кула, но на всичко отгоре взел и подкуп!
Лустиг само това и чакал и заедно със секретарката си се качил на влак за Виена с куфар, пълен с пари.
Лустиг следял трепетно вестниците от Париж, но за негова изненанада нищо не се случило - Поасон бил толкова унижен, че не се оплакал в полицията, за да не се излага допълнително.
С цялото си нахалство месец по-късно Лустиг се върнал Париж и отново опитал да продаде Айфеловата кула. Повторил изпитаната схема, поканил шестима търговци на скрап и прочие, но този път един от тях се свързал с полицията преди сделката да бъде сключена. Лустиг обаче успял да се измъкне навреме и да избегне ареста.
Впоследствие се преселва в Америка, където се прочува като единствения човек, успял да измами Ал Капоне. Лустиг убеждава легендарния мафиот да инвестира $ 50 000 в сделка с акции, след което прибира парите му и ги държи в сейф в продължение на два месеца.
Накрая връща непокътнатите пачки на Ал Капоне с обяснението, че сделката се е провалила. Впечатлен от "честността" на Лустиг, Капоне му дава $ 5000. Което всъщност Лустиг е целял от самото начало.
Никой не успява да осъди Лустиг заради измамите му (макар да е задържан от полицията около 50 пъти), но през 1934 г. той е арестуван по обвинение във фалшифициране на долари.
Успява да избяга от затвора в деня преди процеса, но месец по-късно е заловен и осъден на 20 години в "Алкатрас".
Макар да остава в историята като цар на измамите, през 20-те и 30-те години на миналия век Лустиг имал няколко достойни конкурента, които също продават исторически забележителности и туристически атракции на лековерни богаташи.
Скоро след като
Бруклинският мост
бил завършен през 1883 г. на един предприемчив 20-годишен американец на име Джордж Паркър му хрумнало да го продаде. За предпочитане на някой нищо неподозиращ турист.
Паркър дори превърнал идеята си в нещо като занаят, тъй като понякога успявал да продаде моста два пъти седмично. Зарязал всички останали трикове, далавери и измами и станал продавач на Бруклинския мост на пълно работно време, както се казва.
Обикновено Паркър действал по следния начин. Набелязвал жертвата, запознавал се с нея, представяйки се за собственик на моста и разказвал за плановете си да постави бариери и будки за събиране на пътна такса. Дори предлагал работа на човека, с когото току-що се бил запознал, след което умело манипулирал разговора така, че събеседникът му сам да предложи да купи моста.
Паркър, който ловко играел ролята на строителен предприемач, който предпочита да издига мостове, вместо да се занимава със събирането на пътни такси, с радост се съгласявал да го продаде, като сумата варирала между $ 50 и $ 50 000 в зависимост от това колко богата изглеждала наивната жертва.
Дори приемал изплащане на месечни вноски и най-странното е, че някои от "купувачите" му изплащали надлежно дължимите вноски, преди да разберат, че са били измамени.
Паркър бил толкова убедителен, че на няколко пъти на нюйорската полиция се налагало да премахва бариери, които новите "собственици" се опитвали да слагат на моста.
Паркър се специализирал в продажбата на Бруклинския мост, но не пренебрегвал и други популярни американски забележителности - "Медисън Скуеър Гардън", музея "Метрополитън", Статуята на свободата, мавзолея на генерал Грант...
Тук Паркър проявявал повече творчество и прилагал различни методи. Така например, когато продавал мавзолея на Грант се представял за внук на прочутия генерал и бивш президент на САЩ и дори удостоверял собствеността си над гробницата с авторитетни на вид документи.
Друг път наемал офис, откъдето въртял далаверите си. Може да ви се струва невероятно, но Паркър се изплъзва от дългата ръка на правосъдието в продължение на цели 35 години (!), но накрая все пак е арестуван, осъден до живот и затворен в Синг Синг, където останалите затворници се отнасяли с него като с крал.
Подвизите на Паркър са останали в американската популярна култура и дори са намерили място в идиоматичните речници. Негова например е фразата "ако ми повярвате, имам един мост за продан" (if you believe that, I have a bridge to sell you), популярен израз, с който се оценява наивността на събеседника.
Друга легенда в занаята е шотландският актьор Артър Фъргюсън (1883-1938). Първата световна война току-що била приключила, Великобритания била опразнила хазната до шушка и правителството отчаяно се нуждаело от свежи пари. Това дало на Фъргюсън идеята
да продаде не какво да е... а Биг Бен
Успял да убеди жертвите си (при това не една и две), че е нает лично от министър-председателя Лойд Джордж да продаде тихомълком, без пресата и обществеността да разберат, някои от най-популярните забележителности на Лондон.
Фъргюсън бил толкова убедителен, че успял да продаде почти всяка атракция на британската столица, при това по няколко пъти. Тарифата му започвала от $ 5000 за Биг Бен и стигала $ 30 000 за колоната на адмирал Нелсън, разположена в центъра на площад "Трафалгар".
Веднъж дори взел и $ 10 000 като авансово плащане за Бъкингамския дворец.
За разлика от много други свои колеги, Фъргюсън нито веднъж не е бил разобличен и осъден за тези свои измами.
През 1925 г., когато в добрата стара Англия започнало да му пари под краката (в американското посолство започнали да пристигат прекалено много оплаквания от измамени туристи и дипломатите ги препратили на Скотланд Ярд), той избягал в Америка (напълно логично, като се има предвид откъде били повечето му жертви), където се заел да пласира американски забележителности.
Най-големият му удар в страната на неограничените възможности е
продажбата на Белия дом
(наивникът бил богат фермер от Средния Запад, който се съгласил да изплати сградата на годишни вноски от по $ 100 000), но когато вече се опитал да продаде на един австралиец Статуята на свободата за сумата от $ 100 000 ченгетата най-сетне го пипнали.
Шотландецът прекарал в затвора пет години и след като през 1930 г. се озовал на свобода, продължил необезпокоявано да мами лековерните американци чак до смъртта си осем години по-късно.
"Продажбите" на
най-големите исторически забележителности на Рим
започват някъде около 1890 г. и продължават почти до наши дни. Както може да се очаква, кандидат-собствениците на колоната на Траян, тримфалната арка на император Константин и Колизеума са все американски милионери...
Тази и други интересни истории разказва в новия си брой сп. "Травъл"
Сигурно смятате, че такива неща се случват единствено на кино. Или ако се случват в реални живот, едва ли са нещо повече от оригинална шега. Грешите!
Оказва се, че "продажбата" на популярни туристически атракции е истински бизнес, от който през последните 100 години някои са направили доста пари.
Най-великият измамник в това отношение е роденият в някогашна Бохемия (днес в Чехската република) Виктор Лустиг, останал в историята с прякора
Човекът, който продаде Айфеловата кула
Той разгърнал таланта си в Париж, където първоначално изкарвал пари като продавал машина за отпечатване на долари - на машината й трябвали 6 часа, за да изработи една 100-доларова банкнота, клиентът, който предвкусвал огромни печалби, плащал обикновено $ 30 000, като през следващите 12 часа от машината излизали още две 100-доларови банкноти, осигуряващи време на Лустиг да замине надалеч.
После му хрумнало да продаде няколко хиляди тона старо желязо, известни иначе като Айфеловата кула.
Днес идеята може да звучи кощунствено, но през 1925 г. положението било доста по-различно. Парижани и без друго намразили кулата още от момента, в който Гюстав Айфел я завършил, а на всичко отгоре разходите по-подръжката й били огромни.
Само за боядисване - няма как иначе да се предпази от ръжда железният й скелет - отивали 50-60 тона боя! В пресата често се появявяли статии, посветени на проблемите, които създава на кметството започналата да ръждясва кула и на лошото състояние, в което се намирала тя.
Една такава статия вдъхновила Лустиг, който наел апартамент в един от най-престижните и скъпи парижки хотели (легендарния "Крийон") и поканил на среща шестима едри търговци на скрап.
Представил се като заместник-генерален директор в министерството на пощите и телеграфите. Обяснил на гостите си, че са поканени заради репутацията си на честни бизнесмени, след което хвърлил бомбата, заявявайки, че правителството смята да продаде Айфеловата кула за скрап.
Естествено, сделката трябвало да бъде сключена при строга конфиденциалност. И шестимата търговци на старо желязо подали оферти, но Лустиг предварително знаел, че ще избере тази на Андре Поасон.
Богатият и амбициозен Поасон бил отхвърлен от деловия и аристократичен елит на Париж и смятал, че като купи Айфеловата кула, ще си спечели уважението на своите колеги и партньори и ще се нареди сред големи играчи.
Поасон не заподозрял нищичко, но за сметка на това съпругата му се усъмнила. Какъв е този чиновник, който иска да запази всичко в тайна и се опитва да сключи сделката толкова бързо?
За да разсея подозренията й, Лустиг организирал втора среща с Поасон, по време на която си "признал", че като държавен чиновник с ниска заплата и той гледа да изкара нещо за себе си, което означавало, че преговорите и сделката трябва да останат в тайна.
Поасон, който редовно си имал вземане-даване с корумпирани служители, проявил разбиране и се успокоил. Така Лустиг не само получил парите за Айфеловата кула, но на всичко отгоре взел и подкуп!
Лустиг само това и чакал и заедно със секретарката си се качил на влак за Виена с куфар, пълен с пари.
Лустиг следял трепетно вестниците от Париж, но за негова изненанада нищо не се случило - Поасон бил толкова унижен, че не се оплакал в полицията, за да не се излага допълнително.
С цялото си нахалство месец по-късно Лустиг се върнал Париж и отново опитал да продаде Айфеловата кула. Повторил изпитаната схема, поканил шестима търговци на скрап и прочие, но този път един от тях се свързал с полицията преди сделката да бъде сключена. Лустиг обаче успял да се измъкне навреме и да избегне ареста.
Впоследствие се преселва в Америка, където се прочува като единствения човек, успял да измами Ал Капоне. Лустиг убеждава легендарния мафиот да инвестира $ 50 000 в сделка с акции, след което прибира парите му и ги държи в сейф в продължение на два месеца.
Накрая връща непокътнатите пачки на Ал Капоне с обяснението, че сделката се е провалила. Впечатлен от "честността" на Лустиг, Капоне му дава $ 5000. Което всъщност Лустиг е целял от самото начало.
Никой не успява да осъди Лустиг заради измамите му (макар да е задържан от полицията около 50 пъти), но през 1934 г. той е арестуван по обвинение във фалшифициране на долари.
Успява да избяга от затвора в деня преди процеса, но месец по-късно е заловен и осъден на 20 години в "Алкатрас".
Макар да остава в историята като цар на измамите, през 20-те и 30-те години на миналия век Лустиг имал няколко достойни конкурента, които също продават исторически забележителности и туристически атракции на лековерни богаташи.
Скоро след като
Бруклинският мост
бил завършен през 1883 г. на един предприемчив 20-годишен американец на име Джордж Паркър му хрумнало да го продаде. За предпочитане на някой нищо неподозиращ турист.
Паркър дори превърнал идеята си в нещо като занаят, тъй като понякога успявал да продаде моста два пъти седмично. Зарязал всички останали трикове, далавери и измами и станал продавач на Бруклинския мост на пълно работно време, както се казва.
Обикновено Паркър действал по следния начин. Набелязвал жертвата, запознавал се с нея, представяйки се за собственик на моста и разказвал за плановете си да постави бариери и будки за събиране на пътна такса. Дори предлагал работа на човека, с когото току-що се бил запознал, след което умело манипулирал разговора така, че събеседникът му сам да предложи да купи моста.
Паркър, който ловко играел ролята на строителен предприемач, който предпочита да издига мостове, вместо да се занимава със събирането на пътни такси, с радост се съгласявал да го продаде, като сумата варирала между $ 50 и $ 50 000 в зависимост от това колко богата изглеждала наивната жертва.
Дори приемал изплащане на месечни вноски и най-странното е, че някои от "купувачите" му изплащали надлежно дължимите вноски, преди да разберат, че са били измамени.
Паркър бил толкова убедителен, че на няколко пъти на нюйорската полиция се налагало да премахва бариери, които новите "собственици" се опитвали да слагат на моста.
Паркър се специализирал в продажбата на Бруклинския мост, но не пренебрегвал и други популярни американски забележителности - "Медисън Скуеър Гардън", музея "Метрополитън", Статуята на свободата, мавзолея на генерал Грант...
Тук Паркър проявявал повече творчество и прилагал различни методи. Така например, когато продавал мавзолея на Грант се представял за внук на прочутия генерал и бивш президент на САЩ и дори удостоверял собствеността си над гробницата с авторитетни на вид документи.
Друг път наемал офис, откъдето въртял далаверите си. Може да ви се струва невероятно, но Паркър се изплъзва от дългата ръка на правосъдието в продължение на цели 35 години (!), но накрая все пак е арестуван, осъден до живот и затворен в Синг Синг, където останалите затворници се отнасяли с него като с крал.
Подвизите на Паркър са останали в американската популярна култура и дори са намерили място в идиоматичните речници. Негова например е фразата "ако ми повярвате, имам един мост за продан" (if you believe that, I have a bridge to sell you), популярен израз, с който се оценява наивността на събеседника.
Друга легенда в занаята е шотландският актьор Артър Фъргюсън (1883-1938). Първата световна война току-що била приключила, Великобритания била опразнила хазната до шушка и правителството отчаяно се нуждаело от свежи пари. Това дало на Фъргюсън идеята
да продаде не какво да е... а Биг Бен
Успял да убеди жертвите си (при това не една и две), че е нает лично от министър-председателя Лойд Джордж да продаде тихомълком, без пресата и обществеността да разберат, някои от най-популярните забележителности на Лондон.
Фъргюсън бил толкова убедителен, че успял да продаде почти всяка атракция на британската столица, при това по няколко пъти. Тарифата му започвала от $ 5000 за Биг Бен и стигала $ 30 000 за колоната на адмирал Нелсън, разположена в центъра на площад "Трафалгар".
Веднъж дори взел и $ 10 000 като авансово плащане за Бъкингамския дворец.
За разлика от много други свои колеги, Фъргюсън нито веднъж не е бил разобличен и осъден за тези свои измами.
През 1925 г., когато в добрата стара Англия започнало да му пари под краката (в американското посолство започнали да пристигат прекалено много оплаквания от измамени туристи и дипломатите ги препратили на Скотланд Ярд), той избягал в Америка (напълно логично, като се има предвид откъде били повечето му жертви), където се заел да пласира американски забележителности.
Най-големият му удар в страната на неограничените възможности е
продажбата на Белия дом
(наивникът бил богат фермер от Средния Запад, който се съгласил да изплати сградата на годишни вноски от по $ 100 000), но когато вече се опитал да продаде на един австралиец Статуята на свободата за сумата от $ 100 000 ченгетата най-сетне го пипнали.
Шотландецът прекарал в затвора пет години и след като през 1930 г. се озовал на свобода, продължил необезпокоявано да мами лековерните американци чак до смъртта си осем години по-късно.
"Продажбите" на
най-големите исторически забележителности на Рим
започват някъде около 1890 г. и продължават почти до наши дни. Както може да се очаква, кандидат-собствениците на колоната на Траян, тримфалната арка на император Константин и Колизеума са все американски милионери...
Тази и други интересни истории разказва в новия си брой сп. "Травъл"
Източник: netinfo.bg
