В Уикипедия е дефинирано, че стокхолмският синдром е психофеномен, при който заложникът се привързва към похитителя си до такава степен, че дори го защитава и се идентифицира с него. За това абсурдно травматично превъплъщение на жертвата се сетих, когато прочетох писмото-вопъл (добавката вопъл прави нещата да изглеждат още по-сюрреалистични) на група хасковлии до културния министър Вежди Рашидов по повод огласеното публично мнение на комисия за художествено-естетическите качества на скулптурни композиции и паметни знаци в центъра на Хасково. Бях член на тази комисия и с подписа си потвърдих своето мнение по темата, изразено в публикацията “Упокой за паметниците на Безвремието” в haskovo.net от 9 декември 2015 г.
Писмото-вопъл по неповторим начин е обединило храненици на бившия кмет с хора, които навярно още носят в душите си синини от бича, следи от теглото (Виж имената във факсимилето – б.р.). Необяснима привързаност на жертвата към палача, типична проява на стокхолмски синдром, който в случая спокойно може да бъде наречен узунджовски. Чета и препрочитам списъка на подкрепилите писмото-вопъл. Сред подписалите го са неколцина художници и скулптори, адвокат, разгневени сродници на Димитър Иванов-Лицо, архитекти, фотограф, журналист, културоложка, хасковски Недялко Йорданов – актьор, драматург, режисьор, и дори един цивилен изкуствововед. Това не е списъкът на Шиндлер, по-скоро е списъкът на Шидеров – включва увредени в различна степен от радиацията на хасковския Чернобил, излъчвана в щедри дози цели 16 години. В какво се изразява тяхната борба, какво ги обединява в порива им? Остава неясно до последния ред на писмото-вопъл, явно писано от един, „редактирано” от друг и в крайна сметка звучащо като приказка, разказвана от луд, ако ни бъде позволено да се позовем на драматурга Шекспир. Някои са лично наранени, други са лично предани, трети просто са прекалили с водките при Хазяйката. Един от подписалите в разговор недалеч от така наречения паметник на завистта ми довери колко противен му е Георги Иванов, който обезлюдил града, пропъдил младите, а него клетия прокудил да ходи да се скита немил-недраг чак в Русе, аха да преплува кучешката Дунава и да стане хъш в Браила. Същата тази жертва на тоталитаризма харесва Завистта и Кауня и вопие към Вежди Рашидов бронзовите уродства да си останат по местата. Синдромът се задълбочава, жертвите са привързани не само към палача, но и към ешафода. В Стокхолм това го няма, на Узунджовския панаир и такова бива.
Скулпторът Златан Стоилов сипа едра сол в раната със своя естетически максимализъм, като разшири казвазкия тебеширен кръг и обяви за несъстоятелни бюста на Аспарух Лешников-Ари и фигурата на Димитър Иванов-Лицо. Сигурно е прав в рамките на някакъв идеал, но за мен Лицо е приемлив образ на провинциалния творец, приседнал на пейката край чейнджбюрото и излъчващ етническа и религиозна толерантност към излизащите от петъчния намаз в Чарши джамия. Почти сполучен е и Ари с коцкарския си мустак и накривената гарсонетка. В тези две творения на Гуспата, който е най-очевидната жертва на стокхолмско-узунджовския синдром, със сигурност отсъства негативната енергия, преляла към Завистта и Кауня от техния поръчител.
Вежди Рашидов няма как да узакони нещо, което е създадено и поставено без санкцията на неговото ведомство в идеалния център на Хасково. Излишен е и поплакът на подписалите кървавото писмо Завистта и Кауня да бъдат спасени от унищожаване. Никой от комисията не е поискал такова нещо, бе само препоръчано преместването им. Удобна нова тяхна локация би бил зоопаркът в Кенана, който по този начин би разширил мащабите си на местна атракция. А и охраната на тон и нещо скъпоструващ ни бронз е гарантирана. Не съм сигурен, че маймуните няма да преживеят културен шок, когато съзрат за сефте Кауня. Да видят лесно ли ни е, когато ни се налага да минаваме по светло край градинката до универмага. И да помислят заслужава ли си да стават хора, за да ги правят на маймуни.
Недялко Бакалов
