Облекчение, а после обезверение и отчаяние. Веднъж пристигнали в Германия, много от бежанците осъзнават, че животът, който ги очаква, ще е твърде горчив и самотен. Някои от тях не са си представяли нещата точно така, се разказва в репортаж на "Дойче веле".
"Тук е като в затвор", казва един бежанец, настанен във физкултурния салон на Борнхайм. „Има само германска храна, а ние сме араби”, допълва друг. "Какво ще правим на Рамазана?", пита той. Едно 14-годишно момиче недоумява: „Когато си играя с мобифона, започват да ми викат, че трябвало да пазя тишина. Но защо?”
Положението в лагера в Борнхайм е напечено. Бежанците, които са настанени там, се оплакват от лошите битови условия, от постоянния контрол на социалните работници и от това, че не знаят още колко дълго ще им се налага да обитават училищния физкултурен салон.
В него съжителстват близо 80 души от Ирак, Сирия и Палестина. В знак на протест срещу условията, някои от тях къмпингуват на улицата пред училището. Сред тях е и иракчанинът Башар. „Просто не издържам повече в този лагер. На 26 години съм, но откакто съм тук, се чувствам като старец", казва той. В Ирак Башар е работил като очен лекар. От родината си е избягал, защото радикални ислямисти го заплашвали с убийство.
Шест души на 25 кв.м. площ
"Смятахме, че тук е има надежда за нас, но къде я?", пита младият иракчанин, разочаровано. Заедно със семейството си живее във физкултурния салон на училището в Борнхайм. Шест души си делят не повече от 25 квадратни метра. „Стаите” в спортната зала са временно преградени с талашитени плоскости. Показва ни снимки от смартфона си, на които се виждат двуетажните легла. Казва, че спи по цял ден, защото не знаел как иначе да се пребори с бездействието и отчаянието.
Психолозите познават този синдром: "В началото повечето бежанци изпитват облекчение, че успешно са стигнали до Германия и са се спасили от гражданската война и насилието.Това първоначално чувство обаче бързо се превръща в отчаяние от липсата на всякакъв личен живот и перспектива. Много от бежанците изпадат в депресия", казва професорката по психология Ева-Лота Бракемайер.
Принудително бездействие
Райнер Шуман от градската управа на Борнхайм не разбира оплакванията на мигрантите. "Ние им предлагаме различни занимания - могат да играят футбол, баскетбол. Организираме им екскурзии и езикови курсове. На голямата черна дъска в залата има винаги актуални информации за всевъзможни мероприятия", казва той. Има и малка зала за събирания, която е непосредствено срещу спалното помещение.
Представителите на медиите нямат право да влизат в бежанския център без разрешение на градските власти. Дворът на лагера обаче може да се види откъм главната улица: земята е застлана с чакъл, има само една пейка. Сутрин децата играят с една кукла, останала без глава. А жените се нареждат край оградата и разговарят помежду си.
"Животът тук е горчив"
"Ако ставаше дума само за мен, аз мога да живея и в тези условия. Но семейството ми не може да остане тук. Ситуацията е най-мъчителна за малкия му син Ахмед, който е диабетик. Лицето на слабичкото момче има нездрав вид. Един път седмично сътрудници на Малтийския орден го водят на лекар. „Но Ахмед има нужда от друга среда и от друга храна. Не може да яде всеки ден само хляб, салам и сирене", казва Башар. Той е изгубил всичките си предишни илюзии и допълва тихо на арабски: "Животът тук е горчив. По-добре да бях останал в Сирия с риск да загина".
В Борнхайм нервите са опънати до краен предел. Градските власти спешно се опитват да намерят жилища за колкото се може повече бежанци. Башар и другите обитатели на физкултурния салон всеки ден ходят до градския съвет. Те искат да получат някакъв отговор на въпросите, които ги вълнуват - и най-вече на един: колко дълго още трябва да живеят в училището. Башар казва: "Аз няма да се върна там повече. Ще чакам тук, пред социалната служба, докато не намерят жилище за мен и моето семейство".
