26-годишният диригент на Камерния струнен симфоничен оркестър на Хасково Цанислав Петков е роден в Русе. Професионалният му път обаче е повече свързан с Бургас, където е завършил клас по пиано в Националното училище за музикални и сценични изкуства. Учи в Националната музикална академия “Проф. Панчо Владигеров“ при проф. Пламен Джуров и неговия главен асистент д-р Георги Патриков.

Той е един от четиримата вокалисти в създадената от Стефан Диомов поп формация „Петте сезона“. От септември миналата година младият диригент е начело на възродения 13-членен състав от хасковски симфоници.

Най-новият проект на Цанислав Петков е популяризирането на класическите инструменти и музика сред местните ученици.

- Г-н Петков, най-новият ви проект е свързан с децата, разкажете за него.

- Всъщност това е един проект, заложен отдавна, който за мен дори трябваше да започне още с встъпването ми в длъжност в Симфоничния оркестър, но малко се забавихме.

Това е първата стъпка в култивирането на вкуса, това което правим, е първата стъпка във възпитанието на новите членове на нашето общество. Първата стъпка в нашите образователни концерти е да покажем какво може всеки инструмент от оркестъра. Как това може да бъде както деликатно, така и по-остро. В момента подбираме програма, която да е по-достъпна за децата.

А началото във всички посоки на света са децата, затова толкова държа на този проект.

- Захващайки се с тази задача чувствате ли се като мисионер в някаква степен, като просветител?

- Силно се надявам един ден да разбера, че съм бил този човек, който е запалил пламъчето на музиката поне на една част от тези деца, които идват на демонстрациите. Надявам се с някои от тях да се видим един ден и на сцената като колеги!

- В Хасково сте от повече от половин година, как стана така, че поехте оркестъра?

- Още когато се разбра преди две години, че има настроения да се закрива симфоничния състав в Хасково, моят професор от Националната музикална академия Пламен Джуров и неговият главен асистент д-р Георги Патриков, се опитваха да го предотвратят. Впоследствие всъщност те ме свързаха с Хасково. Много ми е хубаво тук, градът е много приятен.

- Вие сигурно сте наясно, че имаше страхотна гражданска подкрепа за симфоничния оркестър в Хасково, протестираше се срещу закриването му. Защото макар че всеобщото мнение е, че симфоничната музика е по-елитарна и по-недостъпна, оказа се, че хората на Хасково искат тази музика, искат оркестърът да продължи да съществува и да се развива.

- Това е и една от най-важните стъпки за мен в момента - да направя този формат, в който сме в сега - като Камерен струнен оркестър, по-достъпен за всички. Да бъде по-разбираем, по-слушаем.

- Имате привлечени млади музиканти от Пловдив, по-голямата част от състава обаче е от утвърдени изпълнители от състава на симфоничния оркестър на Хасково.

- Все още продължава привличането на музиканти към този формат на оркестъра. Надявам се един ден да успеем и да се разширим.

- Кое ви беше най-трудното в началото, как оформихте състава?

- Голяма част от предходния състав и сега е запазен. Това са хора, които са свикнали да работят като екип, защото се познават от години. С тях се работи с голяма лекота. Има го в тях ентусиазма, виждам го този ентусиазъм, който си мислех в началото, че ще се изчерпи бързо. Но за мое голямо удовлетворение това не се случва.

- Как мотивирате утвърдените си колеги музиканти за новите начинания? За младите е ясно - те са мотивирани, защото за тях е начало на кариерата?

- Тази пауза, както се шегуваме, творческа пауза, между последните им изяви и началото на съвместната ни работа, е била толкова осезаема, че сега им се иска много да наваксват. Защото на музиканта ужасно му липсва сцената, когато няма възможност да представя своето изкуство. Тези музиканти са усетили горчилката година и половина да стоят в къщи, да не се качват на сцената, да не виждат своята публика, която да ги аплодира, която да ги очаква.

- В тази ви позиция на диригент, на ръководител, младостта повече помага ли или заради нея срещате недоверие?

- Младостта доста пречи, много бих искал още сега да съм с повече опит, с по-широк поглед. Но хубавото е, че аз също се уча много от колегите си с опит в оркестъра. В много моменти те са мой коректив, което много ме радва и за което много съм им благодарен. Защото аз греша, но както се казва, грешките на растежа са неизменни.

- Това първата Ви професионална позиция ли е след консерваторията?

- Да. Диригентското място в Хасковския симфоничен оркестър е моето първо работно място, моят първи сблъсък с професията на сцената.

Всичко в момента е много, много първо за мен. Но най-трудно, честно казано, ми беше да разбера каква точно е моята административна длъжност. Каквото и да си говорим, се оказа, че не е само работа с хората и музикантска работа, но и с администрацията, командващи, главнокомандващи, генерали, по-генерали от генералите...

- Но в крайна сметка вие сте диригент - на сцената сте с генералски пагони...

- Това е много странно разбиране. Не смятам, че е така. Работата в един оркестър е изключително в екип. Това се опитвам да го предам и на музикантите - че тук няма пагони, няма по-малко важен или повече, по-малко отговорен или с повече отговорност. Тук всичко е много добре преценено и това е моят стремеж, от тези хора да се създаде едно ядро, което тепърва да послужи за база за един, надявам се, по-разширен състав, с повече репертоарни възможности.

- Бъркат ли ви заради младостта Ви с някой друг?

- Много смешни истории има. Особено сега, когато се смениха много хора в общината. На няколко пъти, когато ходим там с концерт-майсторката Аня Ангелова и тя ме представя: Това е нашият диригент, реакцията е: Ах!

- На какъв инструмент започнахте да свирите и на каква възраст?

- Започнах да свиря сравнително късно - чак в трети клас. А началото ми беше на пианото. Моите родители са пианисти - Стефан и Цвета. Назад в рода ми прабаба ми по майчина линия е цигулар, а има и още – пра-пра-прабаба, която е била преподавател по музика в едно гръцко училище в Поморие.

- Има ли инструмент, с който не бихте се разделил?

- С пианото, на което започнах да свиря. Мисля, че с него никога няма да се разделя, дано не ми се налага. То е за мен със сантиментална стойност. В него е началото ми като пианист, както и за майка ми. За рода ми по майчина линия то е нещо като да предадеш булчинската рокля на дъщеря си, а после тя на своята. Пианото е от баба ми, купила го е за майка ми, когато немците са се изнасяли от Поморие след войната и са разпродавали вещите си.

- А защо станахте диригент, защо не продължихте с пианото, диригентската професия е много комплицирана, много тежка?

- Това е едно от най-емоционалните решения, които трябваше да взема в живота си. В Консерваторията влязох, за да се занимавам с една друга професия - трябваше да стана тонрежисьор. В групата „Петте сезона“ имахме нужда от такъв човек и аз реших, че ще уча за това. В консерваторията обаче, и това е може би моят късмет, попаднах на Георги Патриков. Там аз всъщност срещнах точния човек. Той ме запали много сериозно по диригентската професия. По тази професия, в която всичко в едно изпълнение зависи точно от теб.

- Има световноизвестни български диригенти, гледате ли и Вие навън?

- В своето развитие човек никога не трябва да бъде с капаци. Но навън много хора си мислят, че става просто ей така, щракват с пръсти и започват да работят професията, която обичат. Мои колеги излизат навън, някои се връщат с разочаровани, други просто се връщат уморени от бита и манталитета на Запад. За момента аз не си представям живота навън, защото тук се чувствам добре. Пътувал съм и не съм намирал тази топлота, тази всеотдайност, която откривам в моите сънародници.

- Работите ли върху авторски композиции?

- Това е дисциплина, която се изучава, това е сериозна работа. Не е просто да хванеш един нотен лист и да започнеш да пишеш върху него. Може би с времето някога, не го изключвам и това. Но да си автор трябва да си достатъчно развит музикант и професионалист.

- Представяте ли си какъв щяхте да бъдете по професия днес, ако родът ви не беше изпъстрен с музиканти?

- Честно казано не съм се е замислял. Не мога да си представя живота си без музика, поне в този момент. Тя за мен е навсякъде.

. Какво друго ви вдъхновява освен музиката?

- До някаква степен сляпата вяра, че светът чрез музиката наистина ще стане едно по-добро място за живеене.

Интервю на Мая Манолова