Проучванията сочат, че Доганхисар, където е роден Капитан Петко войвода, има древна история, Доганхисар (дн. Есими в Гърция) е разположено в Дедеагачката планинска област, част от Югоизточните Родопи. Тук планината изглежда внушително заради близостта си с Бяло море, равнината покрай Марица и Гюмюрджинското поле. Най-висока е веригата от върхове под общото название Шапканата.
Селото е разположено в средата на Дедеагачката планинска област, върху слабо очертаваща се издатина, която се спуща от север към юг. То отстои на 23 км от Дедеагач в северна посока. На 2 километра източно от него, в посока към Бяло море, тече Голямата река, а на юг към Дервент се спуща Малката река.

Някога за махала на Доганхисар се считало сформираното от турци юруци село Бадурен, в което според Петко Каваков към 1912 г. живеели черкези. Доганхисар било много по-старо селище от образуваните по-късно турски села от колониален тип. В него се помещавал мюдюринът – пост, заеман дълго от местен българин. В него ставал пазарът. Там били водениците и тепавиците, които се ползвали и от останалите села в околността.
Древното Доганхисарско селище запазило до 1912 г. доста български имена в топонимията си. По-интересни от тях са: Ушовица, Кикеле, Елешница, Китката, Кадърца, Щербювица, Сарбина, Варадца, Падалата. Имената на родове от селото пък се повтаряли и в наименованията на местности – Сарджови колиби, Бобево бърдце. Някои от тях били свързани с конкретни събития.

За Гелин Мезар например се разказва, че  тук се самоубила невеста, тъй като по време на отвеждането й от село Тахтаджик сватбарите били нападнати от турци.
В аналите на Ференския манастир „Свето спасение”, основан през 1152 г., се споменава името на крепостта Аетос (от турски – „орел“ или „сокол“), която дала името на Доганхисар (Соколова крепост). Около землището му били образувани дервентджийските български села Дервент, Голям и Малък Дервент, за да пазят пътищата.

Българското население в областта било волно, храбро и всявало респект в пътниците. То не позволило да бъде превърнато в истинска рая. Въпреки колонизаторската политика и помохамеданчването, прилагани от султанската власт, Дедеагачката планинска област съхранила ценни български общности, начело със селата Доганхисар, Сачанли, Тахтаджик, които проучванията сочат като най-стари в района. Поради налагането на турска топонимия по административен път, по-късно били наложени някои турски наименования.
Тъй като селищата били пръснати на махали и се местели, в началото на турското робство като средище на населените места се считала местността Малки Доганхисар, на два километра на север от сегашното местонахождение на селището.

До 1912 г. населението живеело в девет махали, които често носели имената на тукашните родове: Баталан, Куртова, Крайнова, Карасанова, Милушева, Бакшова, Сапунарова, Черкезова, Каравълкова, Те били почти еднакви по големина. В началото на XX в. Доганхисар било най-многолюдното село. Като прочути овчари, доганхисарци работели като кехаи при турските бейове. Така те опознали добре Долна Тракия, което улеснило разселването им. Доганхисарски изселници образували по-късно селата Булгаркьой, Мерхамли, Теке, Денизлер, Хасърли, Урумджик, Лъджакьой, Български Окуф и др.

Главен поминък на населението било животновъдството – отглеждали овце и по-малко кози, едър рогат добитък – волове, коне, мулета, магарета. Свиневъдството било развито само за местни нужди. Произвеждали много хубаво сирене. Край реките и в дворовете имало черничеви дървета. Една четвърт от семействата се занимавали с бубарство. Пчеларството, макар и с примитивни кошери,било развито много добре. Белият доганхисарски мед се ценял високо по пазарите на империята.

В североизточната част на средищния площад в селото се намира селската църква „Св. Богородица“, чийто празник се отбелязвал на 28 август. Тогава ставал събор, на който се стичали много гости от съседните български села. Пред храма било най-голямото селско хорище. Другото ставало на Яново гумно, а по-малки хорища имало из махалите.
Църквата „Св. Богородица“ била най-голяма в околността. Тя била изградена изцяло от камък и вар, а отвътре била подпряна с 16 каменни колони. Над западния вход мраморна плоча отбелязвала датата на построяването: 1835 г. На дворната й ограда се издигала висока камбанария. Храмът бил частично засегнат от пожар през септември 1913 г., като изгорял иконостасът с иконите. В селото имало други по-малки църкви, които населението наричало манастири – „Св. Атанас”, „Св. Тодор”, „Св. Никола”, „Св. Илия”, „Св. Архангел”, „Св. Димитър” и „Св. Георги”.

В будното свободолюбиво българско село Доганхисар се родил и израснал Капитан Петко войвода, който от 1861 г. се превърнал в най-обичния защитник на поробеното население.
Начало на организирана революционна борба за свобода и независимост се положило през 1896 г., когато в Одрин бил основан първият революционен комитет. Скоро революционната мрежа обхванала също Дедеагачкия район. Изтъкнати деятели на революционното дело от Доганхисар са Коста Турников, Киро Челеков, Коста Бояджиев, Стоян Георгиев Калоянов, Грозю Анадолиев, Мавер Радиков, Стаю Кертикев, Георги Пейков, Вълчо Армутлиев, Георги Пандъров, Кирю Ялабуков, Тодор Шалапатов, Груд Вълчев, Маджаров, Коста Ласков, Недялко Комнев Ляков, Вълчо Ласков. В началото на 1903 г. Околийският революционен комитет се преместил от Дедеагач в с. Доганхисар. Архивът и околийската парична каса били поверени на Кирю Челеков.

Бързото отстъпление на административните и войскови власти през 1913 г. не дало възможност на българското население от Западна Тракия да се изтегли в старите предели на България. Изоставено на произвола на съдбата, то само организирало защитата си с помощта на войводата Димитър Маджаров, като образувало една малка държава, която нарекло „Република Доганхисар”, поради това, че центърът й се намирал в едноименното село. Нейните граници се простирали на 5 км от Дедеагач, обгръщали Чобанкьойския балкан и продължавали към Гюмюрджинско, като в нея не влизали големите български села Манастир и Сачанли, а в Софлийска околия границата се движела край с. Голям Дервент, като включвала всичките му махали, продължавала на юг към селата Пишман, Теке, Мерхамли, включително и град Фере.

Като бежанци доганхисарци започват да пристигат в България още през 1920 г., непосредствено преди гръцката окупация. Това продължава до 1927 г., когато между България и Гърция е подписана спогодбата „Моллов – Кафандарис”.
Днес доганхисарските българи са пръснати предимно из Южна България, особено покрай границата. Така те се чувстват по-близо до родното си село. Най-голяма част от тях са заселени в Хасково, където са и най-близките роднини на Капитан Петко войвода. Други живеят в Пловдив, Кърджали, Харманли, Свиленград, Димитровград, София.

В Доганхисар са родени също големите родолюбци и краеведи Георги Сапунаров и д-р Кирил Бакърджиев, както и депутатът и народен лечител от Тополовград Бойко Шалапатов. Първо поколение потомци от Доганхисар са дългогодишният председател на Съюза на тракийските дружества в България Костадин Карамитрев и известната актриса Пепа Николова, родена в Харманли. С доганхисарско потекло са Коста Андреев, Недялко Комнев, проф. Тодор Кирев, Георги Димитров, д-р Мария Бакърджиева, д-р Кирил Кокаличев, Пенка Генева-Чакалова и много професори, лекари, инженери, учители и хора на културата.

Сега в Доганхисар в близост до църквата е построен хотел „Сафари”. В двора му, с изключителното съдействие на собствениците му Маки и Хрисула, която е с корени от България (баща й е от село Ефрем, а майка й – от харманлийското село Орешец), е издигнат паметник на Капитан Петко войвода.