Минаха 40 дни, откакто Хасково избра да се раздели с Безвремието, траяло цели 16 години. На 40-ия ден се преливат гробове, носят се цветя, близките се молят за упокой на душата на усопшия, която тогава се отделя от тялото.
Телата на мъртвородените хасковски паметници продължават да населяват местата, където ги е запратила волята на бившия градски Бащица. Душа те никога са нямали. Дошло е време да освободим центъра от тях и да ги разположим в място злачно и покойно. Дали ще го наречем гробище на мъртвите истукани, депо на тоталитарното изкуство, или някак другояче – няма особено значение.
Докато чакаме това да се случи, пояснителният надпис – „Завистта е постоянен спътник на славата”, е замазан с черно, а крилете на неполитналия уж заради завист хасковски Икар са омацани със синя боя. Въпрос на време е другото естетическо недоразумение от късния период на тандема Георги Иванов/Янко Митев – така нареченият хасковски каун, да бъде залят с недоизпита бутилка айрян от клиент на близката дюнерджийница. Паметниците не са виновни, че ги поставиха като материални свидетелства на Безвремието. Удоволствието бе на сметката на данъкоплатците. Каунят, поразително приличащ на духовния си баща, ни струваше около 18 000 лева. Паметникът на завистта е глътнал тон бронз, не знам на каква стойност е, но със сигурност е колкото десетина тира с пъпеши.
Кметът Добри Беливанов правилно освободи седалището на местната власт от Баба Яга и бухала, редно бе обаче това да стане с решение на общинския съвет. Трябваше да се случи, за да не прилича първият работен ден на Беливанов на последния на Иванов, както посочи в своевременния си коментар моят приятел Тодор Кръшков.
Къде да отидат тези паметници на Безвремието? Могат да се подредят около забитата в ъгъла на Градската градина статуя на Ана Маймункова, като се сложи табелка с поясняващ текст защо са там. Удачно е да населят пространството край Богородица на Ямача. За мен чучнатата там Дева Мария е чужд на православието символ, стряскащ със своята грандоманска претенциозност. Хасково така и не стана градът на Богородица, въпреки дългогодишните напъни. Продължават да ни припознават като града на реката с тополите. Още в началото на хилядолетието, когато вдигаха гипсовата Мадона, скулпторът Иван Парасков лансира идеята върху постамента от паметника на ремсиста да бъде поставена примерно фигурата на нестинарка с вдигната над главата икона - много по-български символ от сегашния католически. И без това територията пред бившия пионерски дом бе превърната в нещо като местен дисниленд с Девата, камбанарията, японските вишни, футболното игрище с изкуствена трева и други атракции – нека добавим Завистта и Кауня.
Темата може да се разшири: знаем ли кои са знаковите хасковски паметници, къде са поставени и защо са там. „Шумът” на Вежди Рашидов е сврян под клони на кръстовището между „Раковски” и „Съединение”. Първоначално скулптурата е в парка край старата централна баня, край нея минавал керванът от автомобили и засилвал ефекта от фигурата, затиснала с ръце ушите си. Разкарали я по искане на активните борци, които не одобрявали подобен модернизъм край областния комитет на единствената тогава партия. „Реката” на Величко Минеков бе протегнала камената си снага пред Дома на техниката. При последното естетизиране на централната зона я преместиха в зелената площ между Военна болница и училище „Смирненски”. А можеха да я сложат около останалата непокрита част от хасковската река. Неудачен като идея и изпълнение е паметникът на местните будители в парка пред Младежкия център. Първите имена бяха почти заличени от нещо като киселинен дъжд, новонаправените и те отиват натам, пък са и пълни с правописни грешки. Монументът нашумя единствено, когато лидерът на АБВ Първанов застана пред него, за да види, че абревиатурата на партията му е вече там.
Знаете ли какво има в градинката вляво от кметството? Нормално е да не знаете, защото на това място стои поръждавяла морена, сложена по времето на бившия общински културен шеф Стефан Милев (1999 г.) Върху нея няма как да разчетете имената на загиналите в края на Втората световна война местни фронтоваци. Те са непрочитаеми още от поставянето. Груба грешка, не може релефни букви да са обърнати на юг, трябва слънцето да им е винаги в профил. Освен това не се прави бял надпис върху бял камък, пояснява скулпторът Иван Парасков. Винаги съм се чудил защо пред театъра стои бюстът на Асен Златаров, а не на неговия патрон Иван Димов. Не съм наясно и поради каква причина Аспарух Лешников-Ари застана точно между арките пред старата баня. Може би защото по тази алея в соцепохата в неделен ден минаваха ромки със зачервени бузи и мокри коси, а Рицаря на горното фа има шлагер „Танцувай, циганко, запей ми песен за любов”?!
Паметници не бива да бъдат поставяни къде да е. Това трябва да става след широко обществено допитване и след внимателна преценка на компентентни хора. И гербът на Хасково не е хубаво да тинясва върху стената на фонтаните в центъра или пък да съжителства със закачливи човешки и животински фигури върху пешеходния мост на булевард „Освобождение” (“Кърджалийска”). Взех да се замислям и за текста на хасковския химн, откакто чух мой познат да пее уж на шега „горди чеда на ПОСЛЕДНИТЕ дни” и „назад, назад – Богородица бди”...
Дотам ни докара това продължило цели 16 години Безвремие – взехме да се съмняваме и в себе си. Едни мълчаха от страх, други – от срам. А сега се питаме като Дилбер Танас от „Мера според мера”: „Си жив, бре”?!
Недялко Бакалов
