Пиарката на областния управител Светлана Николова спечели поредна национална награда, този път двойна – за поезия и проза. Журито на Националния литературен конкурс, посветен на Никола Вапцаров, й присъди днес големите награди в двата раздела. В „Проза“ тя печели първо място с разказа си „Кръгове“, а в „Поезия“ – 2-о място със стихотворението „Сълзите от герана“ /тук първо място не се присъжда/. Националният конкурс е организиран от ОНЧ „Никола Вапцаров 1866“ Благоевград.

Награждаването на победителите бе днес в Благоевград. За съжаление Светлана не можа да присъства на тържествената церемония поради неотложни лични ангажименти.

Конкурсът е бил анонимен, като всяко произведение се е завеждало под номер и така се е предавало на журито, за да се запази конфиденциалността. Наградите за Светлана са парични премии и грамоти.

Големите отличия идват за харманлийката само дни, след като стана лауреат на Националния конкурс „Голямата книга на малкия град“ с дебютната си стихосбирка „Дъждовни магистрали“. В момента тя завършва втората си книга с разкази, част от която е и „Кръгове“. Томчето ще се казва „Усмивка в края на ръкава“.

Ето текстовете на наградените творби:

Сълзите от герана

Простор, със две възглавки. Бели,

намачкани от порив на южняка.

Едно небе, един харман. И спрели

по жиците гугутки – нещо чакат.

То идва като гръм. По калдъръма

на сгърчения път копита тракат.

Отекват глухо в старите уши на пъна,

който от години чака. И дочака.

„Стопанино, излез. Хабер ти нося”.

Гласът се блъсна силно във вратата.

Една душа, трепереща и боса,

се втурна към гласа…към необята…

И Старият го чу. Там, до герана,

пресъхващ от лета, студен от зими.

Завтече се едно сърце, със рана,

крещящо дълго: „Боже, помогни ни…”

След малко конникът си тръгна. Тихо.

А пътят сгърчи се съвсем след него.

Геранът се напълни със сълзи, които

не искаха да влязат във пръстта. При Него…

                             ***

Простор със две забрадки. Черни,

като крила на прилеп във сумрака.

Едно небе, един харман. Наверно

там майка и баща войника още чакат…

Кръгове

Топлото тяло се разтресе в ръцете му и сякаш цялата слюнка в устата на мъжа изчезна. Ей така – стопи се. Сгърченият език се опита да избута някакъв звук. Безуспешно. Нито устата, нито тялото на Илия го слушаха. Просто се закова на четинестата пътека, с топлото в ръцете си. 5-килограмовото тяло потрепери още веднъж, намести единия си крак върху изтръпналата му китка и се отпусна като в люлка.

Една друга люлка обаче люлееше слабичкия мъж. „Фърр, фъррр“ – мозъкът му се клатеше, люспеше файлове, завираше ги в гърлото му. 
Фъррррр. 
Върна го до вчера. Там беше безопасно, почти. „Господи, не ме връщай още назад“, помисли си Илия. Във вчера му беше добре.

Там отвърза лудото си, 6-месечно гонче и то усети гората с всичките си пори. Отделно, че беше юни. Младостта на лятото дишаше с пълни гърди, а гончето пиеше от този въздух, все едно бе кърмата на майка му. Хитра, старата вярна ловджийка, се прибра една вечер в кучешкия рай. Беше кротка, гърбава и безумно обичаше Илия. Онази нощ мъжът я зави с новото вълнено одеяло, прегърна я и я топли до ранина. Ветеринарят на селото дойде и си тръгна тихо, но на прага закоравялото му око странно блесна на лампата. Илия сложи главата на живинката в ръката си. Отдолу синьото одеало червенееше и полека-лека попиваше живота на Хитра. Беше 3 часа на Зимния Кръстовден, когато и последната капчица попи в противното, миришещо на нафталин парче. До главата й бе сложил плитко изрязано кашонче, в което скимтеше малкото кутре – единственият й син. Роди го и си отиде. 

„Ей, Кръстьо, Кръстьо, сирото…“

После дните и нощите пак се заизбутваха взаимно, както преди. За Илия – както преди. Кръстьо обаче носеше живот на цял впряг, вече подушваше отвъд баира и ловецът в него взриви тялото му още преди да стане на 5 месеца. 
Така беше и вчера – подушил дивото, песът скачаше с все сили върху дървената порта. Илия се почуди, после остави каишката на напечената чешма. Пътеката отвън миришеше на хилядите преди тях и двамата поеха към горичката отдясно реката. Тук-таме стъпваха на някоя съчка и звукът караше гончето да подскача. „Ври, ври“, поглеждаше го Илия и въпреки че лицето му не трепваше, душата му се разтягаше в усмивка. Някъде далече пееше юнско пиле. Горичката растеше пред тях и щом хлътнаха в нея, хладината се разля отгоре им. Бяха вървели не повече от 5 минути между изкривените дървета, когато Кръстьо се закова на място, изпружи младото си тяло и после се втурна рязко напред.

„На място, бре лудетино! Върни се!"

Докато да извика и кучето бухна по средата на избуяла смрадлика. Въпреки силния мирис на билката, го бе надушил отдалеч. Илия го чу, когато изврещя - безумно и пискливо. Приличаше на крясък на малко птиче. Разгърна топлата като утроба туфа и видя врата на сърне в зъбите на гончето. Бяха го обримчили като страшна, бяла огърлица.

"Пусни! Пусни веднага, бе магаре! Чуваш ли какво ти казвам?!"

Ала Крьстьо бе вече в своя първи лов. Главата на сърнето висеше тъжно настрани, свряна нелепо между дъхавата смрадлика. Кучето душеше първата си плячка и с всяка секунда се доближаваше до своя триумф. Малката кафява топка врещеше пронизително, а очите й бяха влажни досущ като очите от хилядите снимки на тъжни разплакани сърнета, които всяко дете вижда в детството си. 

Илия скочи, сграбчи опияненото от лова куче и го вдигна във въздуха. Стаената гора със свито сърце гледаше зловещата бесилка – куче и висящо от зъбите му сърне. Накрая малкото животно тупна на земята, а Илия блъсна разбеснелия си питомец встрани. Наведе се и прегърна плачещата топка. Имаше късмет – вратлето бе невредимо. Крьстьо обаче, оголил зъби, нямаше намерение да отстъпи.

И в този момент я видя. Тихо, досами най-близкото дърво, стоеше майката. Сърната не посмя да се приближи. Като не откъсваше очи от рожбата в ръцете на мъжа, започна да прави кръгове около него – бавно и предпазливо, сякаш се страхуваше да не го ядоса. Молеше се. Илия усети потта, подгизнала дочената му яка – ако остави сърнето на земята, кучето щеше да се нахвърли отново върху него. Не можеше и да хване разбеснелия се пес и тогава да пусне малкото. Кръстьо, подушил "усмирителната риза", бягаше още щом стопанинът му пристъпеше към него.

Тогава реши. Обърна се и тръгна с новороденото по пътеката към дома. Майката остана там, до топлата туфа, която я беше предала. Сърнето бе спряло да врещи, затова като чу писъка, по тялото на Илия полазиха тръпки. Знаеше кой плаче – страшно и безнадеждно. Но нямаше друг избор.
 

След 7 километра пътната врата изскърца. Илия остави кафявата топка в салона и отиде на прибере гончето. Не му се сърдеше - та ловът и силното му тяло бяха едно цяло. Преди да го остави, го премери с поглед – синът на Хитра бе пораснал. Може би след този ден още повече.

Сърнето не рачи да яде. Не пи и вода. Илия постла на земята чергите от скрина - да не се пързалят по плочките тънките му краченца. Накрая животното се предаде и заспа в ъгъла като бебе. Козинката му беше странна – от едната страна белите точки бяха само четири, като листа на детелина. "Дали е за мене тоз късмет", помисли си. Понечи да го завие, но се отказа. 

Мъжът не спа добре. Цяла нощ сънува кръгове – червени и горещи, по които вървеше самия той. После видя сърната, която плачеше в центъра и се събуди.

Беше 5 часа сутринта, когато пое по пътеката с малкия си товар. Животното бе притихнало в ръцете му, но изведнъж се събуди и цялото се разтресе в конвулсии. Илия изведнъж се вцепени.

Вчера бе минало. 

Беше днес.

Сгърченият език се опита да избута някакъв звук напред. Безуспешно. Нито устата, нито тялото на Илия го слушаха. Просто се закова на четинестата пътека, с топлото в ръцете си. Една страшна картина оживя пред очите му – той, носещ на ръце собствения си син. „Боже, върни ме във вчера“, изплака сърцето му. 

Късно. Споменът се завърна като бумеранг от Ада и го ослепи. Носеше едно топло телце, от което денят изтичаше. Телцето на неговото дете. Тичаше като обезумял по пътя между две села, за да стигне до фелдшера. Синът му го ужили пчела и се поду за минути. „Тате, нямам въздух“. Илия тичаше, а детето хъркаше в ръцете му. Накъде по средата на пътя спря. „Сине, дръж се, стигаме, сине“, целуна го по сините очички... 

Докторът дълго се мъчи да върне живота в мъртвото телце. После светът спря. Жена му не можа да го преживее. Един ден го напусна - мразеше къщата на село, мразеше всичко там. В безмерната си мъка намрази и Илия, бедния Илия. „Ако имахме кола, щеше да е жив“, каза му и си отиде. Той не се опита да я спре, не я последва. Просто се предаде....

...С огромна мъка мъжът се овладя и подтисна кълцащия го на парчета спомен. После продължи напред по пътеката със сърнето на ръце. Отдалече някой можеше да го помисли за призрак. Стигна до храсталака със смрадликата и остави топлото тяло. Знаеше, че след малко майката щеше да дойде.

Прибра се, отиде до гардероба и извади новите дрехи.

***
Гората миришеше на късна есен. Беше много тихо - килимът с дървесни шарки и облаците попиваха звуците като сюнгери. То обаче ги усети отдалеч. На края на пътека стояха мъж и жена на средна възраст. Той - слабичък и неестествено прегърбен, тя - с късичка, тънка коса и черна забрадка, полегнала на раменете й. Държаха се за ръце.

Не посмя да се приближи до тях, но очите му се навлажниха още повече. После се обърна и тихо влезе в гората. Ако мъжът се бе обърнал сега, щеше да види четирите бели точки по кафявата му козина – като листа на детелина.