През 1954 г. започва строителството на язовир "Студен кладенец". Впоследствие, със своите 27 кв.км. площ, той ще се превърне в третия по големина язовир в България. Водите му ще залеят земята край устието на река Арда - от Кърджали чак до Ивайловград - и ще се блъскат в древните скали на Родопите. Ще ги отмиват и ще ги преобразяват посвоему.

Това обаче няма връзка с темата на настоящия разказ, ако не броим факта, че заради същия този язовир селото, за което ще ви разкажем, остава без нормален достъп до цивилизацията. Отстоящо едва на 15 км от Кърджали, до него се стига само по въжен мост или след сериозен офроуд по поречието на река Върбица.

Ако сте стигнали дотук, най-вероятно сте спрели колата си в края на село Широко поле и оттам сте извървели пеша няколко километра по тясна пътечка, която преминава през ароматна борова гора, пресича железопътните релси по линията Кърджали-Димитровград и в крайна сметка свършва пред голям въжен мост, надвиснал между двата бряга на язовир "Студен кладенец".

Това обаче не е обикновен въжен мост. За едни, с неговите 260 м дължина, това е най-дългият въжен мост в България, за други - единствената връзка с останалия свят. Другите са 15-ината жители на село Лисиците, които ежедневно изминават разстоянието от селото си до жп спирка "Момина скала", крачейки върху дървените дъски на моста.

Всъщност някога мостът над селото се е издигал на друго място, но през 1993 г. водната стихия го отнася и днес само оцелелите пилони показват старата му позиция. Въпреки че настоящият мост е сравнително млад, дъските му са непрестанно изложени на атмосферните условия и често загниват, което налага постоянната им поддръжка.

Отвъд са само Лисиците. Мостът води до равнинна местност, разположена на южните брегове на язовира. Там, сред зелената трева, кротко пасат овце, а малка калдъръмена пътечка отвежда през широколистна горичка до самото село.

Поради специфичното му географско разположение на селото - между отвесните южни брегове на язовир "Студен кладенец" и вливащата се в него река Върбица - до него не е изграден асфалтов път и единствената алтернатива на въжения мост е придвижването с лодка. 

Този факт не плаши местните, които по заобиколни пътища са успели да докарат до селото си няколко стари автомобила и дори трактор. Макар повечето жители на Лисиците отдавна да са напуснали мястото, животът тук продължава. Малцината останали се занимават предимно с животновъдство, а за плодородието на земята в близост до язовира говорят добре поддържаните зеленчукови градини.

Тишината трайно се е настанила на това място.

Звънът от чановете на добитъка, пуснат свободно да пасе по околните хълмове, е единственият по-силен шум, който може да се чуе тук. Лисиците е село от една отминала епоха без автомобили и модерни технологии. Повечето къщи са стари, с разкривени каменни дувари или импровизирани плетени огради. В почти всеки двор пък е паркирана задължителната за това място лодка.

За романтичната идилия на Лисиците обаче си има причина. Тя, за съжаление, не е никак радостна. Покрай разкривените улички се редуват къщи с ръждясали катинари на вратите и такива с рухнали стени. Околните дървета напразно се опитват да прикрият тъжните останки с клоните си. Собствениците на тези имоти отдавна са се изгубили сред въртопа на годините, а царящото тук спокойствие е недостатъчна компенсация за обезлюдяването.

Тежките дъждовни облаци на есенния ден са надвиснали над забравеното селце, но слънцето успява да си пробие път сред тях. Сякаш нарочно лъчите му попадат върху старо вековно дърво, по чийто дънер са заковани нови туристически табелки - последната надежда в Лисиците да се влеят свежи сили.

А забележителности по тези места има в изобилие. 

Древните жители на Родопите - траките - са се постарали и тук да оставят своите следи.

Скалите на невисокия хълм над селото, наречен от местните "Читкая", през старокаменната епоха са изпълнявали сакрални функции. По отвесните им стени са изсечени множество трапецовидни ниши, част от древно тракийско светилище. За съжаление ерозията е заличила много от тези ниши, но около стотина от тях все още устояват на разрушителния характер на времето.

Подобни трапецовидни ниши са характерни за тази част на Родопите и могат да бъдат видени още около Татул, Перперикон, село Дъждовница, Орловите скали край Ардино и др.

Тайната на тези ниши не е разгадана и до днес, но се смята, че те са резултат от тракийския култ към слънцето. Според най-разпространената версия в тях са се поставяли урни с праха на покойника, а скалите, в които са изсечени, са представлявали своеобразен некропол. Съществуват обаче и предположения, които допускат, че нишите са били част от ритуали, свързани със съзряването на младежите.

Някога на върха на Читкая е имало и древна крепост, за която се предполага, че е принадлежала на тракийското племе койлалети. Днес от фортификационното съоръжение са останали само камъните, но споменът за него се е пренесъл в името на местността - в превод от турски Читкая означава "зидана скала".

А иначе само водата разделя Читкая от два други археологически обекта - средновековните крепости Вишеград и Моняк. Първата е на отсрещния бряг на река Върбица, а втората се извисява от величествената скала Хисаралтъ над въжения мост към Лисиците.

Тъй като тук никога не са извършвани организирани разкопки, освен частични проучвания през 70-те години, въпросите около "зиданата скала" са повече от отговорите. Но точно те, в съчетание с дивия характер на местността, изграждат тайнствената атмосфера на мястото.

Не е ясно какво готви бъдещето за Лисиците и Читкая. Може би туризмът ще успее да върне угасващата искрица живот, а може би местните ще си я потърсят някъде другаде. Ако съдим по разнообразните следи от миналото обаче, това позабравено кътче все още има какво да покаже.