Заглавието всъщност е цитат от разказа „Взаимоотношенията между родителите и децата“ на Ярослав Хашек. Във въпросния разказ младият учител Шволба дава на учениците си домашна работа с това заглавие, като уточнява, че е задължително задачата да се изпълни заедно с родителите. Домашната е придружена от план, в който всички заедно трябва да обсъдят недостатъците си, да говорят затова дали се налага да бъдат прикривани пред обществото, какво е отношението към децата и т.н. В резултат на поставената задача синът на околийския началник си спечелва сериозен пердах, а учителят ново назначение в далечен край на страната. Вместо домашната, в която детето смело и подробно описва всички недостатъци на семейството си, учителят получава бележка от околийския, че заглавието и планът са изпратени за становище до Министерство на образованието.
Разказът е писан в началото на XX век. Дали подобна домашна би била актуална днес? Дали родителите сме готови да говорим с попорасналите си деца за нашите недостатъци, дали бихме приели ако децата ни изпитват срам заради нас. Може ли поведението ни да се обсъжда и критикува? Кога се появяват първите съмнения?
Личните ми наблюдения показват, че децата около 6-7-8 годишна възраст (при всеки е индивидуално) започват да излизат от периода на бащите „Супермени“ и майките „Жени Kотки“ . С две думи разбират, че родителите им не знаят и не могат всичко. До този момент сравнително лесно нуждите на малките откъм познание и умения могат да бъдат напълно задоволени в смейството. Идва един момент обаче, в който информацията започва да постъпва от повече източници и се оказва, че мама и тате няма как да помнят и да знаят абсолютно всичко на този свят. Фрустрацията е двойна. И родителите са объркани и притеснени, и децата също. Горе-долу около този момент настъпват и първите преживявания, в които е възможно децата да се срамуват от родителите си. От една страна често срамът е необоснован и се дължи на незрялост. В техните съзнания не можем да се отклоняваме от нормата или от представата им за родители. Ако например на всички деца в класа родителите се обличат официално, ако ти се появиш с широки панталони и тениска, спокойно може да генерираш ситуация, в която детето да се засрами. Наскоро попаднах на статия за баща, който след като губи единия си крак при операция, е принуден да измисли странен начин да се пребори със срама на малкия си син. Детето отказва баща му да го изпраща до училищния автобус. Тогава настава всеобщата забава. Родителят решава с много чувство за хумор всеки ден да облича странни смешни костюми и да излиза въпреки всичко до автобуса. Скоро се превръща във всеобщ любимец на децата.
Разбира се, въпросът няма само едно измерение. Ами ако срамът на децата е напълно основателен. Ако нашето поведение трябва да бъде коригирано. Готови ли сме като родители понякога да изслушаме децата си и да разберем какво мислят те за нашите реакции?
Все ми се струва, че и да беше написан в днешни дни разказът на Хашек нямаше да има много по-различен край – детето- порицано и ако не бъде изгонен учителя, то поне със сигурност би предизвикал недоумение от типа: „ на какво учат децата“. Дано бъркам.
Ж.М
