Колко пречистващ може да бъде един юмрук! За цял един народ.

След вчерашния екшън с Волен Сидеров някои побързаха да обявят, че сме стигнали дъното. Не! Напротив - започнахме да се оттласкваме от него.

Защото вчера се случи най-логичното, правилно и справедливо нещо от години насам - Волен Сидеров разбра, че търпението има горен праг. Праг, който ти нанася светкавичен, освобождаващ и пречистващ удар в мутрата, ако прекалено дълго си се заблудил, че си безсмъртен и можеш да тъпчеш когото поискаш.

Нека бъдем честни пред себе си.

Когато снощи за пореден път гледахме как Волен и компания вилнеят в мирен университет, държат се като бабаити, унижават, обиждат, вбесяват и дерибействат, ни заливаше само едно - лепкав срам. Защото полицаите стояха като дънери, сковани от страх да не погледнат накриво някой от сателитите на Волен, напълно скопени от правото и задължението си да въведат ред. Защото десетки млади мъже студенти чинно и възпитано се бяха наредили на разумно разстояние, скандирайки изключително "заплашителното": "Моля да напуснете".

И лепкавият срам, че няма да се намери в тая държава един, който да сложи Волен на мястото му, ни задушаваше. И ни задавяше отчаянието, че винаги ще е така, че никога няма да се изтласкаме от тинята, защото просто никой не е достатъчно смел, за да направи и каже това, което всички си мислят. Преглъщахме безсилието да признаем пред себе си, че искаме "някой да вземе и да го набие" - някой друг, някой безразсъдно смел, някой с достатъчно сила да реши да прави каквото трябва, пък да става каквото ще. Някой, не ние. Защото ни е страх. Защото знаем какво би последвало. И защото не искаме да рискуваме. Дори и в името на истината, дори и в името на справедливостта, дори и в името на нормалността.

И затова гледахме отчаяни за поредна вечер изстъпленията на едно недоразумение, решило, че зад имунитет може да скрие всичките си комплекси и липси - защото не ни се вярваше, че някой ще счупи оковите на страха.

Но някой ги счупи.

И през цялата нация премина въздишка на толкова спотаена радост, че ни хвана неподготвени. Един юмрук успя да ни освободи от съмненията, че не са останали достойни сред нас. Един юмрук успя да ни извади от унинието и да разбие ужаса, че така ще е винаги.

Снощи стана ясно, че в България още има хора, способни да се вбесят и с един свой избор да върнат баланса.

Няма значение какъв е човекът, ударил Волен Сидеров. Няма и значение защо го удари. И не, това не беше скалъпен театър, защото нито "жертвите" са толкова умни, нито примиреният от ужас и шок поглед на Волен може да се изиграе.

Важното е, че един удар успя да ни върне вярата в себе си. Един удар ни беше нужен, за да си докажем, че имаме още на какво да се надяваме. Един удар беше достатъчен да покаже и на всички, въобразили си, че властта ги прави недосегаеми, че у българина още дреме един тъмен гняв, който излиза наяве много трудно, много мъчно и след много преодоляно търпение. Но когато реши, че вече не може да бъда сдържан, а такъв момент, слава богу, идва, може да стане страшно.

Затова благодаря на човека, ударил Волен Сидеров. Той направи едно добро на България. Той направи много за народа си. Върна му надеждата.

Автор: Десислава Любомирова