Тази година парламентът в София реши, че предизборните кампании не може да се водят на чужд език, дори и при положение, че в общуването участва преводач. Този въпрос не е нов, а от близо четвърт век и винаги е бил решаван по един и същи начин – в полза на единствеността на българския език. И макар в България да има достатъчно чужденци с право на глас, които не говорят български, под "чужд език" или "друг език" винаги се разбира предимно турският. Поредното възпроизвеждане на забраната беше подкрепено от поредното огромно мнозинство, формирано от ГЕРБ, Коалиция за България и "Атака". Това е удивително мнозинство за сегашния неработещ парламент, чиито заседания редовно се отменят поради липса на кворум, а приемането на някакви нови норми води до съмнения за търговия с парламентарни гласове. Турският е майчин език на над 10% от българските граждани. С изключение на първите години след 1989, когато партиите действително се различаваха по ценностите, от които се ръководят, резултатът винаги е бил подобен – огромното мнозинство в парламента е подкрепяло забраната за турски език, илюстрирайки с това етническото разделение на политическо ниво. Неслучайно различни структури на ЕС периодично препоръчват забраната да отпадне – в повечето европейски страни е достатъчно ясно, че езиковите забрани прикриват по-сериозен социален феномен, какъвто е отхвърлянето от обществото на големи групи хора. Чужд ли е обаче турският език? Въпросът често пъти се възприема като скандален, но той е уместен за страна, в която това е майчин език на над 10% от населението.Ако езикът е чужд, то какви трябва да са неговите носители? Също чужди? Ако да, то доколко? Очевидно е, че става дума за избирателно приложение на схващането за „чуждост“. Но това схващане не се прилага в плащането на данъците например, нито пък се подчертава в случаите, в които някой турско говорящ добие международно признание! Освен че подчертава едно неравенство, забраната има и откровено негативен ефект не само върху изборния процес, но и върху правото на самоопределение на турците в България. В основата на една комуникация стои все пак разбирането, а не тайнствеността. Забраната да се говори на обичайния на майчиния език и забраната дори да му се превежда онова, което не разбира, е чисто български патент Аспектите на забраната са най вече комични, но политическото послание може да бъде предимно опасно. Видяхме го много пъти като например, когато група националисти нападнаха джамията в Пловдив и счупиха стъклата , защото били против "ислямизацията" на страната.Логиката, която стои зад това насилие, не се различава много от логиката, водеща до забрана на турския език за използване на публични места, а тази логика гласи: „хората, които ходят в джамии, и хората, които говорят само турски, не са тукашни, външно тяло са, не ги искаме“.И колкото повече парламентът удържа (почти) единния си етноезиков подход, толкова по-сигурно е, че насилието и ксенофобията ще се множат. Просто нападателите се чувстват окрилени от наличието на съмишленици на политическо ниво! Има и друг поглед към забраната за говорене на чужд език на публични места. Той е в това, че забраната няма нито ефект, нито смисъл.
Джевдет Вели
Читател на Кърджали бг вести
