Много пъти като родител ми се е случвало да се замисля по какъв начин учи и запаметява детето ми. Както всички можем да предположим не всички деца имат еднаква способност и маниер на възприемане на информацията. За съжаление повечето образователни системи, както и нашата в частност, не се интересуват от начина, по който учениците възприемат. Важното е да се възприема там нещо,а пък най-важното всъщност е да се възпроизвежда по сигнал. Най-силно застъпено е ученето наизуст и рецитирането на уроци безспир. Още трудно смилам начина, по който се влиза в голяма част от висшите учебни заведения у нас – учене на теми наизуст или дори на цели учебници (медицина и стоматология), една дума да смениш, оценката се променя. Как подобна система те прави умен, мислещ и търсещ човек още не ми е станало ясно. Ако следваме елементарната логика, излиза, че в България става лекар, юрист и какво ли още не, този, който най-добре помни наизуст. Останалите качества са без значение.
За сравнение по разни места по света приемните изпити, ако изобщо ги има, са обширни тестове по всички преподавани предмети, предимно от типа казуси, които трябва да разрешиш, показвайки че можеш да мислиш.
При подобни тестове лесно успяват да покажат потенциала си и децата, които проявяват различен тип възприемане и смилане на информацията.
Според авторите Каталина М. Алонсо и Доминго Х. Гайего, които са педагози с дългогодишен стаж, определянето на стила на учене на всяко едно дете, стои в основата на евентуалния успех в образованието на това дете.
Всички са виждали карикатурата с животните до дървото ( риба, слон, маймуна, кон , магаре и. т.н), на която учителят се обръща към тях и заявява: „А сега, моля, всички се покатерете на дървото“. Ето това представлява нашата образователна система очаква се от рибата, коня и маймуната еднакво да умеят да се катерят по дърветата. За да не се получават такива абсурди, въпросните автори разработват в помощ на педагозите един въпросник (CHAEA), с който определят стила на учене на децата, а от там и дейностите, които са подходящи за всеки един, с цел да запомни и борави свободно с информацията. Те се базират изцяло на концепцията на Карл Роджърс(1975г.) , че „образован човек е само този, който се е научил как да учи, как да се адаптира и променя“.
Четирите стила, които определят, са: активен, рефлексивен, теоритичен и прагматичен. При активно наблюдение лесно може да се разбере кое дете какъв стил има.
При активния ученикът вдига често ръка, иска изява, генерира идея, измисля си, приканва другите, въвлича.
Рефлексивният никога не вдига ръка, наблюдава, изглежда дистанциран. Това не означава, че не слуша и не знае, обичайно е най-добрият наблюдател и анализатор в класа, вглежда се в детайлите и ги помни, изследва и сондира ситуацията, никога няма да подеме инициативата ако не бъде попитан.
Теоритикът винаги задава най-много въпроси, дава предположения, изразява концепции (често в тази възраст са самоизмислени и могат да предизвикват раздразнението на преподавателя, но не бива да бъде спиран, след години ако развие този тип мислене може да стане истински учен-откривател), наричан е „дървен философ“ като дете.
Прагматикът най-добре се справя в нашата система, защото е бърз, техничен, безапелационен, ясен, позитивен, конкретен и се наглася спрямо ситуацията.
Сами можете да помислите и да откриете детето си сред тези стилове на учене. Лошото е, че българското училище слабо се интересува от подобни проучвания в сферата на педагогиката.
Като резултат към повечето деца се прилагат еднотипни изисквания, които за едни се оказват непосилни, за други твърде лесни, но така и не уцелват и не търсят потенциала на учениците.
С две думи ако детето ви не обича да вдига ръка, не обича да казва наизуст и изглежда, че не се справя, може пък и да няма проблем или поне проблемът да не в него.
Ж.М