Много от нас се сблъскват с този проблем - oт едната или от другата страна на конфликта. За съжаление не е приятно да си в нито една от ролите. Напоследък се замислих по въпроса, защото моето бебе, което е на годинка, започна все по-често да става потърпевш при опитите си за социално поведение. В желанието си да гушне или погали деца, които са му харесали, изглежда нарушава личното им пространство и често получава интересен отклик на израза си на симпатия. Няма да коментирам защо въпросните деца възприемат всяко доближаване като заплаха. Изводите могат да са различни. За мен в момента по-интресно е как да се справя със ситуацията, а и да споделя с вас наблюденията ми за реакциите на родителите.

Аз лично си мислех, че няма родител, който да е щастлив, че детето му бие и хапе. Оказа се, че съм напълно заблудена. На няколко пъти ставах свидетел на концепции от типа „нека бие, за да не го бият него“ или „ нека да е оправен“. Честно казано в такива моменти трудно реагирам. Обичайно блокирам и само отдръпвам детето си. Почудата ми се увеличи, когато дори открих група във фейсбук, която се казва „Бебета побойници“. Изглежда там някакви родители изразяваха гордостта си. Дори имаше публикация с клипчета, в които бебета бият други бебета.

Като изключим тези безумно крайни варианти, обичайно голяма част от децата преминават през подобен период. Често е свързан със заучени реакции за справяне с гнева. Друг път имитация на поведение на по-големи деца, а има и случаи, в които бебетата по случайност откриват ефекта на удара за постигане на определени цели.

Традиционно реагираме по няколко начина. Първият тип реакция ми се струва най-неподходящ, а именно: „ Спри да биеш децата, че ще ти обърша един шамар!“ Да се опитваш да спреш насилието с насилие е доста абсурдно.

Вторият вариант, в който се демонстрира напрактика последствието от боя, също не ми звучи. Чувала съм възрастни хора да предлагат „ощипи го и ти, че да разбере, че боли“. Там е работата, че едногодишните и двегодишните още слабо разбират причинно-следствената връзка между действията. Изобщо може и да не разбере, че го щипете, защото е ощипал. Най-много да повтори акта, защото вижда, че и вие го правите.

По същия начин може и да не схване ако се преструвате, че плачете.

Да не говорим за наказания от типа „ако биеш си отиваме вкъщи“. Малките деца, освен че не разбират следствието, нямат ясна представа и за времето. Дали е стоял много или малко в парка? Дали си отива като всеки път просто вкъщи или е защото е набил някого, не е много ясно в главите им. Може да настане и объркване друг ден, в който като чуе, че си отива вкъщи, да свърже ситуацията и да си помисли, че вече има право да набие някого. Не е добре да се ползват наказания, които нямат пряка връзка.

Лично на мен ми се струва най-добре отдръпване от мястото на боя леко и повтаряне винаги на едно и също послание, а именно: „ Да биеш децата е лошо, защото ги боли“ или „ Ако биеш децата, те няма да играят с теб“. При по-големи може да се пробва и с въпрос: „ На теб харесва ли ти да те бият?“ .

Добра идея е, както винаги повтарям, да се канализират и емоциите, които карат детето да бие; да се облекат с думи с цел бъдещото им разпознаване. Например: „ Биеш, защото се ядоса, че ти взеха играчката“, „ Разгневи се, защото си помисли, че ще те бутне.“, „Тъжен си, защото те притискаше“ и т.н. Няма да спре да бие с магическа пръчка, разбира се. Минават обаче няколко седмици и ситуацията започва да се успокоява. Често гневът е и някаква форма на демонстрация. Голям съм и мога да променям ситуацията. Някой си стои спокоен, удрям го и вече всичко е различно. Т.е. Аз съм фактор; аз съм важен; аз съм голям.

При спокойно и търпеливо отношение периодът на детския бой преминава бързо.

Успех и нека все пак не се включваме във фейсбук групи с имената „ Бебета побойници!“.

Жанета Матанова