“Най-важното, което трябва да се каже за хасковския затвор като паметник на културата е, че той е унищожен и това е невъзвратимо. Дори да се възстанови впоследствие, няма да е същото”. Думите са на специалисти в хасковския Исторически музей, които са потресени от безцеремонното унищожаване на сградата на затвора, обявен още през 1970 година за паметник на културата с национално значение. Багерите го сринаха, а мястото ще се продава на търг.
Дебелите каменни зидове помнят хиляди човешки трагедии, потоци от кръв и сълзи, исторически свидетелства за тежките кървави години през повече от вековното си съществувание. Според архивите на музея затворът е бил построен през 1892 година. В хранилището се пази доклад от хасковския окръжен управител, в който за първи път се споменава затвора и се дават данни за затворниците, престъпленията за които са осъдени, други подробности от битието на заключените.
“В началото на 90-те години в музея дойде възрастна жена от Хасково, която ни подари предсмъртните писма на своя баща, осъден от Народния съд и разстрелян. Бивш полицай, Пейчо Запрянов е арестуван, защото в къщата му намерили част от колана и оборудването на един от парашутистите, пратени от СССР в България. Разбира се, в обвинителния акт пише друго. В писмото до двете си невръстни дъщери, часове преди разстрела той пише: “Нищо добро не очаква България. Няма нищо по-страшно от комунизма”. И завещава на младата си съпруга да отгледа децата като истински граждани, с истински морални ценности”. Това разказва главният уредник на отдела по нова история Красимира Узунова. И продължава: “Само няколко дни по-късно жената дойде отново и си поиска обратно писмата. Не била убедена, че с комунизма е свършено окончателно и се страхуваше да не тероризират децата й. Върнах й ги”.
Хасковският затвор е бил със сравнително лек режим. Освен основната сграда е имало спомагателни постройки – кухня, пералня, работилница, зеленчукова градина. Имало и тухларна, където работели затворниците. Отам често бягали. Известният в региона Митю Ганев също успява да избяга някъде в началото на 20-те години на миналия век. В Хасковския затвор лежи и една от най-колоритните личности на комунистическия режим в България – Добри Терпешев. В килиите в Хасково той прекарва цели 16 години. Преди 9 септември 1944 е имал две смъртни присъди за участие в нелегалното движение. След 1944-та се издига до върховете на властта, стига до поста заместник министър-председател. При преврата на Тодор Живков през 1956 отказва да предаде Вълко Червенков и дори се изказва остро в Народното събрание по адрес на Живков: „Той е толкова дребен, че ние никога не сме го забелязвали – нито преди, нито след вземането на властта в София. Ако поживея още малко, може да прочета, че Живков сам е извършил революцията в България“. Веднага след това е изритан от всички постове и до смъртта си през 1967-а е репресиран от същия режим, заради който е лежал по затворите в младостта си.
След преврата на 9 септември вратите на затвора се отварят и политзатворниците тръгват към центъра на Хасково да вземат властта. Заедно с тях зандана напускат и криминалните.
Затворът обаче не стои дълго празен. Почти веднага той започва да се пълни с доскорошните властници. Седем са местните, осъдени от Народния съд, които са били разстреляни извън затвора, до кенанските гробища. Изправили ги до предварително изкопаните гробове. Според свидетелството на Гроздан Даскалов, бивш прокурор, преди залпа един от осъдените се обърнал към близкото войниче: “Запомни кой къде е заровен, за да може близките ни след време да сложат по един кръст”.
Това обаче се случва много години по-късно, едва след 1989-та, по времето на първия демократично избран кмет Стоян Илиев, спомня си Красимира Узунова. Като стана дума за демократичност. През 1934 година има идея да се разшири затворът с още едно крило. Земеделците в Общинския съвет обаче се противопоставили. Тогава тези решения са се вземали от Общинските съвети, не като сега.
“Изпълнението на смъртните присъди се е извършвало в двора на женското отделение, а жените затворнички са били отвеждани в мъжкия двор. Има обаче и данни за екзекуции без съд и присъда. Така е бил убит анархистът Жеко Гергинов, вечерта преди деня, в който трябвало да бъде освободен поради изтърпяване на присъдата. През прозорчето на вратата се показало само дулото на пушката.
“За затвора в Хасково има много архивни документи до 9 септември 1944. След това обаче няма почти нищо. Въпреки че той е функционирал като затвор до 50-те години, а много от затворниците са били политически. Чуват се слухове за разстреляни без съд и присъда, но официално няма нищо. Архивите са изчезнали. Няма ги”, разказа Красимира Узунова.
Според наличните данни обаче един от осъдените на смърт от Народния съд – началникът на гарнизона в Хасково полковник Велико Маринов е бил разстрелян от партизаните преди това, още в казармата. Включването му в обвинителния акт на Народния съд е било, за да оправдаят убийството му”, смята Узунова. Масовият разстрел е станал на 12 септември, убити са били всички налични в казармата офицери, 6-7 души. Когато дошли повиканите погребални служители, се стреснали. Попитали: “Защо са боси?” След като са ги разстреляли, партизаните са им изули ботушите. А войниците плачели, докато носели ковчезите към гробищата.
Сред запазените в Историческия музей експонати от затвора има укални неща. В хранилището се пази цигулка, изработена от кибритени клечки. Неин майстор бил Недялко Николов от Харманли. В дългите затворнически часове друг пък е изплел пазарска чанта от коноп, също запазена в музея. Много са бележниците и тетрадките на затворниците, които са изкарали истински университет в зандана - учели езици, математика, ботаника, дори философия. Запазени са и учебници. По някои от тях е сричал и бъдещият вицепремиер Добри Терпешев, който обаче въпреки затвора до края на живота си останал полуграмотен.
"Имам толкова много експонати, че мога да напълня цял музей”, казва Красимира Узунова. Преди няколко години тя поставила въпроса за затвора на кмета Героги Иванов на среща с музейни работници и дейци на културата в бибилиотеката. “Казах, че това е паметник на културата от национално значение и не бива да го оставяме да се руши. Тогава кметът ми отвърна, че първо трябва да се реши въпросът със собствеността и тогава ще се търсят варианти”.
Според заличената вчера страница за затвора в сайта на Туристическия информационен център общината търси дарения и спонсори за културния паметник. Защо бе изтрита страницата за затвора в сайта? Шефът на Центъра Красимир Пилев отговаря: Вече няма затвор. Какво да рекламирам?
Тодор Кръшков
