Всяко четвърто дете у нас расте, отглеждано през Фейсбук и скайп. Според изследване на фондация "Риск монитор", правено по поръчка на УНИЦЕФ, 26% от българчетата между пети и 11-и клас имат един или двама родители, които работят в чужбина. Това са общо 115 000 деца, като в статистиката са включени както хората, работещи навън дългосрочно, така и онези, които отиват на гурбет за няколко месеца. Общо около 2,25 млн. български граждани търсят препитанието си зад граница, а данни колко от тях вземат децата заедно със себе си, на практика няма. Има само статистика на НСИ за това колко български деца отпадат от образователната система заради емиграция или гурбет. Не се знае обаче дали част от тях не са записани в училище някъде навън, или са загубени задълго за образованието. Най-често проблемни са децата с двама родители навън, с майка в чужбина или с родител чужденец.
Проучване на терен показало, че сезонна работа в чужбина търсят не само родителите на тези деца, а и техните учители и директори, които поработват зад граница като готвачи и камериерки през ваканцията. От сезонния гурбет се възползват и общински чиновници, както и адвокати.

Според авторите на изследването децата, оставени за отглеждане на близки и роднини, пият и пушат повече от връстниците си и по-често се превръщат в "клиенти" на детските педагогически стаи. Около 40% от тях вече са били техни посетители заради различни противообществени прояви. Тези деца имат и по-нисък успех, повтарят класовете по-често и боледуват повече от останалите. Най-често тяхното попечителство не е уредено юридически и това се превръща в проблем, когато децата се разболеят или извършат хулиганска проява. Бабата и дядото, които най-често са се нагърбили с тяхното отглеждане, не са попечители в юридическия смисъл и няма как да поемат отговорност в подобни случаи.
Вероятно затова и значителна част от родителите в крайна сметка се решават да вземат децата със себе си на гурбет, от което страда образованието им. Най-често, за да се интегрират навън, хлапетата биват записвани в дневни центрове, а ако престоят е по-дълъг, и в училище. Голямото ходене по мъките обаче започва, когато семейството се завърне обратно и опита да запише детето си в българско училище. Според авторите на изследването нашите просветни чиновници явно страдат от "документен фетишизъм" - за да върнеш детето си обратно в класната стая, са ти нужни поне 7 документа, издадени в чужбина, които да показват не само къде е учило детето, а и при какъв хорариум и какви учебни програми. Най-често родителите, заминавайки на гурбет, не са запознати с това какви документи трябва да донесат при завръщането си. Изискванията към тях са доста трудно откриваеми, въпреки че ги има на сайта на МОН. При това са написани на език, който често и висшисти трудно разбират, камо ли хора с основно образование, каквито са значителна част от българите, отиващи на сезонна работа. По тази причина училището ни признава знанията на децата след трудна и продължителна процедура, като често ги записва в по-долни класове, където учат с две години по-малки хлапета. Това ги демотивира и често дори ги кара да се откажат от училището, тъй като не искат да учат с по-малки деца. На други просто им е скучно - те вече са минали част от този материал в испанското или холандското училище, където са били записани, въпреки че българските просветни чиновници не са признали този факт. На практика в класа, който съответства на възрастта им, успяват да се запишат основно децата на по-заможни родители, които са в състояние да платят за частни уроци и така да наваксат пропуснатия материал.

Друг проблем са отсъствията, тъй като повечето от децата заминават на гурбет с мама и татко преди края на учебната година и се връщат след началото на следващата. Учителите масово прикриват и извиняват тези отсъствия в името на делегираните бюджети, защото тези деца са носители на държавна субсидия. Делят ги на "отговорни" и "безотговорни", като първите са на гурбетчийските деца и като правило биват извинявани. Проучването е избрало два региона - Благоевград и Шумен, където самите семейства са споделили за проблемите, с които се сблъскват. Най-често гурбетчиите ни заминават за Гърция, Кипър, Холандия и Испания. Има и такива, които мигрират през зимата, за да "берат елхички" в Белгия и Испания, и така децата изпускат материал по средата на учебната година. Според авторите на проучването обаче за мнозина основният мотив за завръщане у нас е именно образованието на детето им. Обикновено, ако семейство с малко дете замине на гурбет, с наближаването на 7-годишната му възраст то или бива връщано при баба, или единият от родителите, обикновено по-ниско платеният, се прибира заедно с него, въпреки риска семейството да живее разделено.
Авторите на проучването обаче отправиха и някои спорни препоръки - например учебните програми да не бъдат толкова "локални" и "националистически ориентирани", тъй като децата, които се връщат, сега се тестват не за общите си знания, а конкретно за тези по български език, родна история и география. Друга препоръка бе в учебниците по-често да бъдат рисувани деца от други етноси, за да свикнат децата с различията и да не се възприемаме като чак толкова "бяла" държава.