Мраморният саламандър увеличава разпространението и обхвата си в отговор на високите зимни температури.

Темпото, с което видовете изчезват, се увеличава с вдигането на температурите и нещата изглеждат най-проблематични в тропиците.

Промените в климата ускоряват измирането на видове на Земята и до края на този век един от всеки шест вида може да бъде подложен на риск от изчезване. Макар че тези ефекти са видими по целия свят, заплахата е много по-голяма в определени чувствителни региони според две нови проучвания.

Планетата преживява нова ера на измирания, причинени от фактори като загуба на местообитание, наличие на екзотични натрапници и резки промени в климата ни. Някои наричат това явление шестото масово измиране, равно на катастрофалната гибел на големите динозаври преди 65 милиона години. В опити за борба с тревожните факти учените се състезават с предположения кои видове най-вероятно ще изчезнат, също така кога и къде, а понякога резултатите излизат много различни.

„В зависимост от това кое проучване наблюдавате, може да си направите изводи за измирането на видовете заради климата, които да са в двете крайности.“ , казва Марк Урбан от университета в Кънектикът. „Това е защото всяко проучване се фокусира върху различен вид и регион на света и създава различни впечатления за промените в климата и справянето на видовете с тях.“

В едно от двете нови изследвания, публикувани в Sciencе, Урбан компенсира за всички тези различия, като комбинира 131 проучвания в едно голямо предположение. Ако емисиите на парникови газове продължат да се увеличават неспирно, той пресмята, че до края на века 16 процента от видовете ще бъдат застрашени от изчезване заради промени в климата.

„Може би най-изненадващото е, че рискът от изчезване не само се покачва с покачването на температурите, но и самото изчезване се ускорява със затоплянето на Земята.“, казва Урбан. Той открива, че ако парниковият ефект бъде намален и температурата се покачва само с два градуса по-малко, то заплахата от измиране на видовете би била намалена почти наполовина.

Анализът на Урбан е фокусиран върху главните земни площи (без Антарктида) и той открил, че рискът от масово измиране не е еднакъв навсякъде. В Южна Америка, Австралия и Нова Зеландия ще се наблюдават най-много изчезвания на видове, вероятно защото в тези региони има най-много видове, които са уникални и не се срещат никъде другаде по света и те разчитат на среда на местообитание, която не се среща никъде другаде.

Във второто проучване Сет Финеган от Калифорнийския университет в Бъркли и негови колеги изследвали вкаменелости, за да направят предположения за риска от масово измиране в крайбрежните райони по света.

“Измирането на видовете е процес, който се случва за много дълги периоди от време – хиляди години и повече. А в най-добрия случай нашите директни наблюдения обхващат само няколкостотин години“, отбелязва Финеган. „ Фосилите ни позволяват да изследваме цялата история на различни групи, от тяхното първо появяване до крайното им изчезване.“

Финеган и екипът му използвали фосилите на шест групи морски животни – двучерупкови миди, коремоноги, морски таралежи, акули, бозайници и каменисти корали – за да определят кои видове по своята същност са по-застрашени от изчезване. Приличащи си групи от видове изчезват по подобен начин, забелязва Финеган, което прави проучвания като това възможни. Екипът също анализирал географските местности, в които е по-вероятно да се случи такова измиране.

Изследователите след това съпоставили видовете, които са изчезнали с днешното влияние на човека и промените в климата, за да определят вероятните огнища на изчезване. Те открили, че животните около океанските брегове ще бъдат подложени на най-голям риск, особено около тропиците, включително Индо-Тихоокеанския регион, Карибско море и Мексиканския залив.

„Изводите от този широкомащабен модел за бъдещето на крайбрежния морски живот ще зависят от това как изначалният риск и сегашните заплахи си взаимодействат в определянето на бъдещия риск от изчезване. На някои места като северната част на Атлантическия океан антропогенното въздействие може да обезсмисли изначалните рискове и да остави ясен човешки отпечатък върху бъдещите измирания“, отбелязват изследователите.