Медиите в България са "Ни чул, ни видял" когато трябва да се каже нещо лошо за властта

В България е рая на заместителите. Тук всичко е ерзац. Имаме уж политически лидери, които не лидерстват на нищо, освен на собствените си интереси. Имаме интелигенция, която интелигентства на самата себе си и вместо да се постарае да я разберат всички обяснява, че е важно да се разбира тя. Книгите са заради вътрешната потребност на писателите да пишат, не толкова дали някой ще ги прочете. Художниците рисуват щото им е важно да изразят себе си, без да се интересуват дали на публиката им е важно точно тяхното изразяване. Имаме здравеопазване, което вместо да ни пази здравето ни прави по-болни за да точи Здравната каса. Образованието не ни образова, а затъпява, след като съвременните учебници, особено в начален курс, сякаш са направени така, че нищо да не разбираме.
Имаме полиция и съдебна система, която вместо да ни пази от престъпниците, оставят впечатление, че пазят престъпниците от нас. Имаме контролни държавни служби, които като спипат някой, който ни точи парите или трови с развалени храни, не го съобщават за да се пази обществото от него. Инкогнито го оскубват с глоби, но го запазват за следващо доене, в услуга на тези които прибират парите. Техните началници-политическите и държавни лидери.

Имаме и свобода на словото. Имаме даже и Ден на свободата на словото. Днес. Ако това езотерично понятие го причисляваме към съвсем реалните неща, то е защото е любим обект за измерване от братския богат свят, който систематично обяснява на България, че няма свобода на словото и тази година ни класира на 106-то място/от горе-долу 200 държави/, зад страни като Непал, Бутан и Уганда/виж материала под темата/. Ако не сте чували за тези страни да уточним, че в последната например десетилетия наред имаше авторитарен режим, за който се подозираше, че извършва/десетилетия наред/ геноцид над собствения народ.

Като става дума за свобода на словото обаче се изтъква, че в България има медии и то вероятно повече от половината „свободни”държави. Които поне на теория говорят и показват същото, като във всепризнатия лидер на свободата - Америка. Доколко тя е свободна е въпрос на гледна точка. С нейното постоянно видеонаблюдение и база данни обхващаща почти цялото население, в което на разположение на силовите служби са вкарани всичките ви прегрешения –от пиене на алкохол преди 21 годишна възраст до политически некоректните изказвания. Със заклеймяване на медии като Уикилийкс , тиражиращи кирливите ризи на властта, като „застрашаващи националната сигурност”. А други, изразяващи симпатии към „враждебни” режими - като „подкрепящи тероризма”. Както е известно Щатите са лидер на борбата срещу тероризма, както по-рано се самообявиха за говорител и библия на правата за човека. В аналогични класации тогава, случайно или не, на дъното пак бяха вражески държави, включително и нашата. Сега обаче сме приятел на Америка и затова дънния ни статут е повече от изненадващ. Но може би този път си е абсолютно верен. Защото разликата между нашите и медиите на Америка може да е малка, да не се вижда на пръв поглед, но е много съществена.

Малко или много там все пак има медии, тук подобия. Първите за малко не свалиха един от най-популярните американски президенти заради една св*рка. У нас властта получава толкова свирки, че даже не е новина. Тук няма новини/по дефиниция-нещо ново/, а заместители - стари неща се представят като нови, но така че да са удобни за властта. Истината в медиите не е истина, а „въпрос на гледна точка”. И е правилна тази на продуцента, собственика на медията или политическия ментор. Фактите не са факти, а подробности, които могат и да не се споменят в името на посланието. Един пример от практиката на пишещия тези редове: АМ” Марица” пропадна на 9-я месец от строителството си, а между Любимец и Свиленград се нашари от кръпки и дупки. За един продуцент от национална медия, това бяха подробности-важното бе че се сторят магистрали и се пести шампанско при откриването им. Впрочем почти същото каза и един още Непрезидент, тогава министър на магистралите - не им било работа да обясняват защо магистралите пропадат, важното е, че се откриват нови. Другото са технически подробности.

В България важността на новината се определя от формата и „политиката” на медията. Тя е съобразена с корпоративни интереси, в които удобно се намества и властта с така наречените „Договори за информационно обслужване”. Те особено масово се сключват от общините, при това забележете, с преобладаващата охота на самите медии. Нашите медии не забраняват новини, просто не ги публикуват. В родните медии няма цензура, има автоцензура. Да не се настъпи някой, да не се обиди друг. Кое е важно, се определя от редактора. Ама и тук редакторите не са съвсем редактори. Вместо от свое име, отхвърлят теми и разработки с морално звучащи клишета. Примерно „Стига с тия лоши новини, дайте нещо позитивно”. Или : „Това е жълто, а ние сме сериозна медия”. Затова вместо „лошите проблеми” се отразява позитивното рязане на ленти. А вместо „жълтото” изкарване на излагациите на политици и общественици, се акцентира върху „сериозните” им добри намерени. Е, стъпва се и от другата страна, когато например става дума за аркадата на Бойко Борисов или контузията на глезена му в мач на „Бистришките тигри”. И разбира се, че е нещо сериозно възвишените МУ мисли в паническите за цялата държава минути от аварията на правителствения Фалкон. Обаче е „жълто” факта, че все още не е женен. В Щатите ако не си женен, ще помиришеш политика през крив макарон-ти едно семейство ако не можеш да обединиш, къде ще го направиш с цяла нация.

Бойко Борисов наистина е удачния пример, когато става дума за сегашната класация на Свободата на словото в България. Случайно или не, международната организация „Репортери без граници” ни е класирала на 68-мо място, преди НЕГОВАТА ера. За 5-те години от 2009-та година досега и два Негови кабинета, ни срива с 40 места надолу , с което удря в земята и пропадането на Българския национален отбор по футбол от 1994-та година насам. Ние обаче си избираме същата власт щото сме оптимисти. От ония, които на песимистичното „Не може да е по-зле” отговарят ентусиазирано „Може, можееее”.

Г.Христов