Валентин Вацев, експерт по политически анализ, геополитика и международни отношения, преподавател по европеистика и политическа философия в Европейския колеж и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”.

Г-н Вацев, сгреши ли Кремъл по отношение на политиката спрямо Украйна?

Това е много сериозен въпрос. Да приемем за начало, че Кремъл не може да сгреши по принцип, защото е представителна властова институция. Това е реалната власт, за която всички знаят. Естествената власт в Русия не е правителството, а кремълската администрация. Но в Кремъл са представени интересите на няколкото, според мен това са три, властови групировки, които са и тенденции, и са политически култури. В този по-особен смисъл ин и ян никога не могат да сгрешат, защото, ако единият не е прав, другият е прав. Така че Кремъл си остава достатъчно представителна институция, но този, който взема конкретните решения, балансирайки между кръговете, е руският президент. Апропо аз не обичам той да се обсъжда персонално, защото начинът, по който това се прави, граничи с демонизация или обожествяване. И едното, и другото просто не отговарят на изискванията за наука, те не попадат в научната култура. Нормите за научност не разрешават такива подходи. Аз мисля, че не бива да се говори дали е сгрешил, или не е сгрешил, защото ние не можем да съдим, не разполагаме със съответната привилегирована гледна точка. Но пък можем спокойно да наблюдаваме, да анализираме и да преценяваме коя постъпка накъде води. Да започнем с това, че истинският сюжет „Украйна” почти няма значение. Ако не беше Украйна, щеше да е друг плацдарм, защото светът навлезе в тази фаза, когато Русия и САЩ не можеха да не се сблъскат. Без съмнение това, което става в Украйна, е важно, но можем да си представим същата логика, разиграна чрез други факти, на друго място и с други действащи лица. Но интересна е именно логиката на процеса. Ето какво стана. Този свят, който се опитаха „хората на перестройката” (т.е. новият перестроечен елит на Русия) да изградят в Русия, ние неправилно си го представяме като резултат от едно тежко напиване на Елцин и от перманентното дърдорене на Горбачов. Това също беше налице, но става дума за замисъл за един цял нов свят, за една цяла политическа вселена, която в момента умира, и то много скоро след раждането си. Защото се роди накриво. Не привлече обществена енергия и исторически импулс, за да заживее. Беше нежизнеспособна – и затова сега умира. В момента Русия отново решава този въпрос, а не какво да прави в Украйна. Режимът на Порошенко в Киев може да бъде пометен за един следобед. Никакъв проблем няма. И никой не може да им помогне, ако в Кремъл решат, че е дошъл моментът на танковете. Всички тези, които пълнят световния ефир със заплахи, крясъци, истерики, те ще млъкнат. Режимът в Киев е откровено проамерикански режим, лакейско-изпълнителски режим от гнусен тип, нещо подобно имаше в Панама по времето на Нориега. Няма никакъв проблем той да се унищожи. Но въпросът изобщо не е в Украйна, нито в украинския режим. Истинският въпрос е, вие го зададохте преди малко, има ли грешка в реда от действия на Кремъл. На колективния управник на Русия – Кремъл. Аз мисля, че там изпуснаха един момент, а изпускането на моменти, които са технологични фази и стратегически етапи, може да струва ужасно скъпо.

Западната преса обяснява как е дошъл краят на Путин.

Да, за Путин непрекъснато обясняват как той си отива, как непременно ще го помете вълната на обществения гняв и пр. Напълно е нормално. В стилистиката на англосаксонската пропаганда е противникът да бъде сатанизиран изцяло и да се обяви за болен от рак.

Хаха.

И ето, сега чуваме, че Путин има рак на някакъв много важен орган. Не помня на кой орган, но му откриха рак дистанционно. Между другото тази стилистика направи опит да пусне корени и в България. Аз помня, когато „Мултигруп” от отчаяние, че не могат да направят нищо с Иван Костов, го обявиха за болен от СПИН. И цели три месеца културната общественост трепереше: „Олеле, божке, какво ще правим сега”, Костов си отива. А нощем разносвачите на слухове и интриги ходеха по дворовете и обясняваха как Костов бере душа. Историята беше много поучителна, защото в края на краищата Костов покани журналистите на екскурзия с него до Черни връх и те млъкнаха след това, защото той ги надбяга всичките по пътя към върха. Това бяха нашите умници от службите, които се бяха групирали в ръководството на „Мултигруп” и се чудеха какво да правят с Костов. В България това беше открадната технология. А англосаксонската пропагандна машина го прави това от време на време успешно. Това е „политически вудуизъм” – правиш кукла на противника си и я мушкаш с игли. И той страда. Или поне се предполага, че страда. Когато един милион пъти кажеш, че той е умрял, той може пък и да умре. Това е „елементът магия” в постмодерното политическо битие на света. Но очевидно тези магии не стигат до Кремъл. Като оставим настрана големите заклинания, които впечатляват простолюдието, но нямат връзка с реалния политически етаж на живота, аз мисля, че Путин взе решение, за което може да му се наложи да плати много сериозно.

Смятате, че Путин е трябвало да бъде още по-решителен? Но Украйна е суверенна държава, макар и с руски исторически генезис. Не е лесно да се вземе решение за разправа в полза на Русия.

Да оставим настрана цялата правна схоластика на украинския проблем (суверенна държава ли е Украйна – да, суверенна е, има ли право Русия – не, няма право, и т.н.), да оставим този морализаторски и идеологически патос на американската пропагандна машина, който е смехотворен, защото всеки път когато го обърнеш към тях, се оказва, че те първи са нарушили всички правила, за които в момента плачат. Суверенитетът на една държава може да бъде обсъждан, утвърждаван или оспорван само ако властта в тази държава е легитимна. Украинският режим не носи никакъв белег на легитимност. Легитимността на властта в Украйна може да бъде безусловно оспорена. Механизмите за формиране на тази власт не отговарят дори на най-примитивните критерии за легитимност. От друга страна, веднага може да се отговори, че кой е легитимен и кой не е легитимен се решава в Държавния департамент. И това днес е така – това е правото на хегемона. Той решава кой е легитимен и кой не. По същия начин папата в други времена се е колебаел дали да разреши на Хенри Осми поредния му развод. На британския крал му е омръзнало да чака и е започнал да действа посвоему, с което е нарушил правото на хегемона да определя кое е правилно и кое не. И Хенри Осми не е станал по-малко важен в британската история от това, че не е послушал хегемона. Истинският проблем днес е, че вместо да действа по логиката на една възраждаща се империя, Кремъл се опитва да намери компромис между двете основни сили там. Едната сила е имперската, която ясно заявява, че Украйна може да си играе на каквото си иска, в Киев могат да се вживяват във всякакви роли, но докато Украйна се държи така, Русия ще бъде разцепена в основанията си и че руският свят не може да се състои, и че украинците, ние не възразяваме да се наричат украинци, но техният исторически материал, тяхната културна субстанция е Русия все пак. И в този смисъл няма значение какво приказват в Държавния департамент на САЩ и в Киев. Това беше първото, което Путин каза: каквото и да се говори, белоруси, великоруси и малоруси са руснаци, ние така го чувстваме. И това, разбира се, е нечувана наглост. Защото световният хегемон затова е хегемон, за да казва на всички не само какво е, но също и как това, което е, следва да бъде чувствано, кои са коректните усещания изобщо. Така глобалната метеорологична система на САЩ – най-добрата в света впрочем, не само казва колко градуса е температурата във всяка произволна точка на глобуса, но казва също и като колко градуса тя се чувства. Така глобалният Das Man знае и чуства вместо мен – ето, ако само за секунда аз спра да се чувствам Чарли, започвам да усещам политически дискомфорт, върху душата ми натежава някаква мрачна политическа греховност… Всичко това можеше да бъде решено като проблем още през лятото на 2014-та. Вместо това другата партия, другата политическа сила, другият вектор успя да спре процеса и да се наложи. С други думи ние виждаме пред себе си на предметно ниво как се решава големият руски конфликт между векторите в руското политическо тяло. Виждаме как вътре в Русия двата импулса вече почти не могат да се съчетаят, за да произведат обща политика. Защото е важно какво е вътре, а не какво е отвън, нали цялото бесовско хоро в Украйна просто беше реализация на един примитивен скандал между руския и украинския клон на късносъветската номенклатура? Номенклатурният рай, който си измисли тази номенклатура, се разпада и гние, срутва се под собствената си тежест. А ако вие бяхте Държавен департамент на САЩ, нима не бихте се намесили?

Какви са същностните разлики между тези два политически вектора?

От едната страна са т.нар. западници, те така ги наричат, но това не е просто западничество, това е, хайде да го наречем „англо-американската партия”, която има много сериозни ресурси, това са хората, които разполагат по-скоро с финансовата машинария на руската държава, това са хора, които в някаква степен имат контрол и върху газопреносните мрежи, там в някаква не стопроцентова степен е замесен и „Газпром”. Като много важен инструмент на руската политика. „Газпром” не е само икономика, „Газпром” е и геополитика, разбира се. Трябва да се помни генезисът на тази публика – лакоми комсомолци, хищни партийни секретари, безскрупулен съветско-антисъветски генералитет (включително и на тайните служби), секретари на ЦК на КПСС, движени от люта троцкистка омраза към съюза, но не и към шеметните му богатства. И всички те с Америка в сърцето, комунисти с вяра в Единний светъл американизъм – лечител на всички комунистическо-имперски недъзи… А не сме ли го гледали всичко това и по-отблизо? А от другата страна са т.нар. имперски сили. Или неоимперски сили. Това са военнопромишленият комплекс, различните тайни служби, въоръжените сили, това е рублевата (а не доларовата) икономика, това е до голяма степен местната власт, това са политическите сили, които наричат себе си патриотични, това е по-голямата част на общественото мнение. Подкрепата на Путин идва от тези хора. Те не разполагат с огромни капиталови потоци, но те гласуват за Путин – и не за личността на Путин, а защото виждат в него символика на възраждащото се имперско величие и мощ. Странни хора – съгласни са (не е ли ужасно!) да преживеят без iPhone 6 и дори без чанти Birkin (очевидни мазохисти), но да бъдат уважавани като граждани на велика държава… До известно време Путин успяваше от тези два различни вектора да произведе една своеобразна векторна сума. Това още веднъж потвърждава природата на личността на Путин – той е посредник. Не е „цар и самодържец”, а е балансьор в една много тясна група от хора, всеки от които е много влиятелен и представителен. Природата на властта в Русия е от политбюровски тип. Има едно сенчесто, разширено Политбюро от около 40-50 човека, всеки от тях е влиятелен, отговорен и представлява различни интереси в имперския свят на Русия. И Путин е длъжен да ги примирява, да ги подрежда, да ги сдобрява, ако трябва някой да се бие по главата – също, това е право и задължение на батюшката. И аз усетих ясно през есента на миналата година и особено сега през зимата, как възможността вътре за примиряване на този конфликт намалява. И расъждавайки платонистки, във „Война и мир” има едно място, където княз Болконски умира и разсъждава защо човек умира, очевидно авторът разсъждава, а не Болконски, и авторът казва, че всяко нещо умира, когато се пресече възможността за развитие на неговото благо. Всяко нещо си отива, когато се развие докрай това, което е „навито” в него, когато му дойде времето. Така че по отношение на Путин може да се окаже, че възможността на този човек да балансира по този начин тези противоречия е изчерпана. Властта на Путин се основава върху неговата способност – и субектна, и обектна възможност, да балансира противоречията, които са животът на всяка власт. Той не е едноличен господар, както го рисуват на Запад, той е един много прецизен балансьор, който междувременно се и научи как да го прави всичко това. Можем да приемем за момент основанията на тези, които иронично го зоват Pontifex Maximus – при условие обаче че си спомним първия смисъл на това звание, този, който строи мостове и не толкова над Тибър, колкото изобщо. Той технологично е много оправен ръководител. Но има моменти, когато изпуснатите решения се връщат в катастрофичен смисъл. Мисля, че той можеше да реши проблема с Украйна още през лятото на миналата година. Разбира се, щеше да има международен скандал. Но нима сега няма международен скандал?! Сега скандалът е във формата на глобална инфекция. Просто противниците на Путин усетиха неговата слабост и ще го преследват, докато постигнат това, което целят. Путин прояви слабост през лятото. А за проявената слабост на това място, на този пост се плаща по най-скъпата тарифа. Никакъв проблем нямаше да се свалят превратаджиите, които дойдоха на власт под егидата и с технологията на американския посланик Джефри Пайет. Защото просто светът видя как на 20 февруари Джефри Пайет направи преврат. Мероприятието струваше, както си му е редът, една добре закръглена сума, но това не е важно, „имал си бол пари – дал си”. Това не загрозява американците в моите очи, Америка прави преврати навсякъде, където пожелае. Мога да направя дълъг списък от преврати, които Америка е направила. Това е част от властовата технология на Америка, при това те ги правят най-често не по най-грозния начин. Но. Путин тогава имаше възможност да покаже: „Вие правете преврати, където искате, но тук, под носа ми, няма да ви разреша!”. Единствената много страшна грешка на Путин е, че тогава показа слабост. А тези срещу него го наблюдават много внимателно. За разлика от българските лакеи пропагандисти, на които работата в живота е да обясняват колко много е ужасен Путин, просто защото са на „котлова храна и вещево доволствие”, където трябва (или се надяват страстно на това). Във Вашингтон има брилянтни специалисти по политически анализ, които всяка грешка я виждат, отчитат я и от нея правят изводи. Слабостта на Путин, която той демонстрира през лятото, се изрази в това, че той изпусна момента, а изпуснатото време в политиката е единственото необратимо нещо. По-лошо, Путин продължи да прави компромиси със силите, които вътре в Русия го ненавиждат. Без съмнение компромисът е също легитимна политическа технология. Но никога не е ясно докъде може да продължи компромисът. Това е една от големите загадки на политиката. Без компромиси никога нищо не става. Но един компромис в повече обръща колата. И променя смисъла. Осветлението на сцената се променя… С други думи Путин наистина е в затруднено положение. Но предполагам, че той има всички шансове да се оправи. Тъй като в края на краищата субстанциалната подкрепа за него от обществото е много силна. Друг е въпросът, че природата на неговата власт, ако той остане като президент, а вероятно ще остане, ще трябва да се прeобразу ва. Той вече няма да бъде универсалният посредник между тези и онези. Русия навлиза в етапа на асиметричен баланс. Между имперските сили и антиимперските сили. В полза на имперските сили.

Има ли полезен ход Путин?

Мисля, че той го прави полезния ход. Казва на обществото: „Ние правим компромиси само до определен момент”, и засилва външните си икономически, политически и военни партньорства със своите бъдещи съюзници. Зад фразеологията на един от последните руски царе, който бил казал в друга обстановка и друг исторически момент, че Русия няма други съюзници освен своя флот и своята армия, което звучи героично, но зад тази фразеология Русия в момента множи своите политически контакти, за да има съюзническа инфраструктура – и вече на практика я има. Това са партньори, с които Русия днес, макар и да няма военен съюз, има разбирателство на ниво съвпадение на интереси. Така че рано е да се „погребва” Путин.

Въпросът е дали наистина се възражда Русия, защото Обама заяви: „Ние фалирахме икономиката на Русия!”.

Русия си е все там, където си е била винаги, и там няма какво да се възражда. Могат да се възраждат режими. В Русия се възражда имперското начало. Просто не се състоя другият политически проект, който беше измътен, измечтан, изсънуван в края на 80-те години, когато в Русия се появиха хора, които смятаха, че мястото на Русия в света трябва да е друго. Това са хората, които вярваха, че Русия трябва да се откаже от всичките си имперски зони на контрол. Че трябва да се откаже от всичките си ресурси включително и от военните си възможности. Да покани всички възможни суровинно-добиващи корпорации и компании (предимно англосаксонски, разбира се) и с тях да сключи „договори за подялба на продукцията”, тоест да сподели шеметните богатства на Русия с „цялото прогресивно човечество”, и в резултат да бъде една малка симпатична богата европейска държавичка, чийто елит да бъде добре приет във Вашингтон, децата да учат в Харвард, Оксфорд или Кеймбридж, съпругите да пазаруват в Лафайет, Прентан и Хародс, тоест онзи руски елит се беше размечтал, че мястото му е в световния елит. Това не се получи, просто не ги приеха там. Докато плащат, всичко изглежда наред. Но не всичко може да се купи – замък край Лоара може, а производство на нивото на „Опел” – не, златен „Ролс-Ройс” – да, но хай-тек лаборатория – не, руски деца в Йейл – да, но в „Череп и кости” – не, и изобщо в Бохемската горичка руснаци не се допускат. И изобщо – що за тъпо-налудна идея е „срастването на елитите”? Кога, къде и как се е случвало това? Всъщност никога, никъде и никак. На този етап в Русия се осъзнава именно това и руското общество преживява някакъв исторически политически махмурлук, граничещ с абстиненция. Да, онези четиристотин хиляди „правилни руснаци”, които са колективни собственици на около трилион и половина долара, се опитват да се вградят в „по-щастливата част на човечеството” (iPhone – Birkin – Louboutin), борейки се да живеят навсякъде другаде, но не и в Русия. А останалите сто и четиридесет милиона се опитват да възстановят империята, а всеки път, във всяка епоха, разбира се, това става в различни форми. Онази империя няма да се възстанови, нито пък Съветският съюз може да бъде възстановен, защото СССР също беше империя. Това, което е сигурно за Русия сега, е, че империята се възстановява, забележете: ясно е, че се възстановява, а не е ясно какви ще са най-адекватните форми на това ново имперско битие. И другото, което виждам, то е дреболия, но за мен има много показателен смисъл. Откакто помня, а аз помня отдавна, винаги е имало някаква руска баба, която повтаря мантрата: само да няма война! Каквото ще да е, но война да няма. Ясно е защо е така. Но от няколко години виждам обратното. И отначало не можех да повярвам на очите си. Да, сега на руснаците им се воюва или поне са морално готови за това. Украинците ще воюват ли за Крим, за да си го вземат? Не могат да „си вземат” Крим – съмнителна, нереална е рефлексивността на това „си”, правосубектността и самата реалност на режима са под въпрос. И кое им е реалното? Че ги признаха Държавният департамент на САЩ, а незабавно след това и Станишев с Вигенин? Да, наистина великите сили имат силата и възможността с едно просто признание, с едно просто именуване да творят реалност – така САЩ през XIX век сътвориха ex nihilо гордата държава Либерия. И не по-малко гордата Панама – нали каналът трябваше да мине отнякъде… Но да сътвориш чрез именуване държавна реалност не в Западна Африка, а точно под западния клюн на византийския орел – това е грешка спрямо Принципа на реалността. Ужасът на реалност та в това да се създава нещо до Русия или даже върху Русия, без тя да е съгласна, днес е просто невъзможно. Освен с война – и кой да я води? Коалиция на желаещите без участието на Германия и Франция, но пък вместо тях – с България и Полша, и с Хърватска. Може би. Статуквото с Крим е възприето. В момента няма никакво политическо или военно движение по въпроса за Крим. Гугъл вече обозначава Крим с жълти граници, което значи, че от гледна точка на Гугъл (нашата гордост и утеха, а също и извор на култура) Крим е част от Русия. Тоест там статуквото е прието и се водят само ариергардни идеологически битки. А сам по себе си Крим никога не е бил точка номер едно в проблемите. Крим сам по себе си не е много важен, въпреки че вероятно би бил великолепна военна база – руска, американска, някаква… Важен е не Крим, а Украйна. Но е важна не държавата Украйна, а е важна територията. Мечтата на путинския елит на Русия е това да бъде мястото, където Русия като главния континентален бастион, както казваше Халфорд Макиндер, това е географската ос на историята – Русия, там тя да се срещне с географската ос на Европа, да се срещне с Централна Европа, тоест с Германия. Германия не е Западна Европа, Германия е Централна Европа, тя е отдавна забранената за споменаване Mitteleuropa. Голямата и важната страна на Европа, „Срединната земя” по смисъла на Толкин, това е именно Германия. Смятало се е, че мястото, което ние днес наричаме Украйна, е мястото, където руските и германските интереси – икономически, политически, културни, исторически, социални, ще се срещнат, ще се преплитат, ще си взаимодействат и така ще се произведе тъканта на новото взаимодействие на постмодерната епоха на XXI век. Това, което не можа да стане в модерността, може да се реализира в постмодерната епоха, така мечтаят в Москва днес. И това е смъртно опасно за американските интереси в Европа. И затова никаква Украйна не е важна като държава. Важна е територията, където, естествено, Русия и Германия, това са двете велики държави на Евразия, можеха да се срещат, да се разбират, да разговарят. На днешното руско ръководство поне това трябва да му се признае, че са извадили всички възможни поуки от катастрофите на двете войни през XX век. Тези катастрофи се състояха в това, че двете велики държави воюваха, взаимно разрушавайки се. И Първата, и Втората световна война бяха катастрофи и за Русия, и за Германия. И според мен днес в Кремъл ясно осъзнават – никога вече това няма да се случи! Трябва да си спомним, че Първата и Втората световна война всъщност не бяха две различни войни, те бяха две фази на една и съща голяма война с някакви междучасия за събиране на силите и за подредба на аргументите. Днешното кремълско ръководство е готово на всички възможни компромиси, за да не се срути възможността да се общува с Берлин. Никой не е по-важен в Кремъл от Ангела Меркел. Единственият държавен ръководител, който има аргументи пред Путин в Европа, на Запад от Москва, това е Ангела Меркел. Разбира се, тя е сложен човек.

Напоследък Меркел започна да се изразява нещо срещу Путин.

Не, не е започнала. Нашите пропагандисти лакеи много се радват на възможността да намерят в думите на Меркел смисли, които тя не влага. Например Меркел била казала, че Путин е луд. Меркел не е казвала това. Госпожа канцлерин каза, че Путин е в някаква друга реалност. Което е абсолютно точно. Вярно е, че реалността на Русия винаги е била друга спрямо Европа. Светът не е плосък, той има различни форми на реалност. Да, разбира се, германският канцлер г-жа Меркел е дълбоко несъгласна с днешната политика на Кремъл. Наистина. В това тя е съвсем искрена. Това е точката, където се водят най-интензивни разговори и където проблемът е най-остър. От една страна, германският капитал ясно осъзнава изгодите си от сближаване с Русия, крайно неприятна е и мисълта за огромните пропуснати ползи. От друга страна обаче, целият днешен германски политически елит с много малки изключения е възпитаван и формиран в проамерикански дух и това е напълно естествено. Дълги години, десетилетия светът беше семпло черно-бял: от изток – опасности, от запад – дружба и сигурност. А днешният свят е непоносимо сложен за германския елит: на изток – неоспорими изгоди и поле за икономическа експанзия, от запад – напомняне за дължима лоялност. Противоречието между икономика и политика днес минава през сърцето на американската любимка Меркел… И за ваша изненада сложностите се множат с помощта и на американската администрация, тъй като Америка също е много сложна държава. Американският президент и неговото доверено лице Кери съвсем не са заинтересовани от голяма война с Русия. Но истината е, че почти цялата Демократическа партия вече не поддържа идеологически, стратегически и политически вижданията на своя президент Обама. На власт там са предимно клановете на семейство Клинтън и техните близки съюзници и, разбира се, невидимите, но свръхактивни глобални мениджъри и лордове на финансовия наднационален капитал. Нали не забравяме, че Хилари Клинтън беше конкурент на Обама в битката за президентския пост. Претенциите й съвсем не бяха безпочвени.

Има вероятност Хилъри Клинтън да бъде следващият президент на САЩ.

Да, г-жа Клинтън има реални шансове да бъде следващият американски президент. За мое неудоволствие, тъй като моят избор е друг. Аз съм убеден, че за Америка, за света и за нас е по-добре републиканците да са на власт в САЩ.

Защо? Ястребите не са ли по-опасни откъм решения за военни действия?

Защото републиканската култура на САЩ се съобразява с логиката, с аксиомите и с принципите на т.нар. реална политика. Аз уважавам и се влияя от т.нар. Realpolitik. Нашият мил президент скоро се изказа и по въпросите на Realpolitik, като ни зарадва с откровението, че това е, когато стрелят оръдия и падат бомби. Но на нашия президент му отива да говори така. Това го украсява. Ние друго и не очакваме от него. А всъщност Realpolitik е, когато не воюваш за щяло и нещяло и когато причините за твоите войни не са идеологически, когато ясно знаеш действията на този срещу теб в какъв план те засягат. И ако те засягат само идеологически, не правиш нищо. Най-много може да го ругаеш из медиите. Когато Америка се ръководи от културата на т.нар. Realpolitik, а тя е дясна култура, тя не воюва за щяло и за нещяло. Тя не прави хуманитарни бомбарди ровки от белградски тип, не прави мироналагане с крилати ракети и други такива политически свинщини. Realpolitik, това е немска дума, но републиканска Америка много добре разбира тази немска дума, тя разбира немския на Карл Шмит, а един от техните методолози и стратези на Realpolitik е Лео Щраус, германският велик мислител и политически философ, който прекара най-творческите си години в Чикаго и там създаде школа.

Казвате, че се възражда имперският рефлекс у Русия, значи Америка има своите основания да води непрестанна битка за изтласкването на Русия отвсякъде, най-вече от Европа.

Естествено, че има основания. В тези канцеларии, Белия дом и Кремъл, просто няма идиоти, има умни и отговорни хора, които живеят по логиката на своята позиция в света. Аз не съм съгласен да се говори за политиката като поле за разгръщане на зла воля. Там няма злодеи. А има хора, които реализират разбираните по свой начин интереси. Америка и Русия не воюват непрекъснато. Например по времето на Буш Америка воюваше, тъпичко и безсмислено воюваше, но не воюваше с Русия. Войните на Буш подозрително напомняха късните колониални войни на Викторианска Англия – до степен британските медии ехидно да питат Буш знае ли коя година и кой век е днес, но истината е, че Русия тогава не възразяваше. Напротив, Путин направи лични услуги на Буш от тоя тип, дето не се забравят никога и се помнят, и се уважават. За тях е рано да се говори още, макар че защо да не кажем поне това, че точно руското военно разузнаване помогна на американското военно разузнаване да намери контакт с генералитета на Садам Хюсеин, за да го корумпира, за да може този генералитет да предаде Садам и така да завърши войната в Ирак – успешно, с малко кръв. Заслугата за това до голяма степен е на руското политическо ръководство. И изобщо работата е там, че когато на власт в Западното полукълбо, в Главната канцелария, т.е. във Вашингтон, са демократи, светът винаги е изправен на нокти, на мигли, в готовност за война във всеки даден момент. Всички велики световни конфликтни ситуации са се случвали, когато в Белия дом е имало демократ. Помните ли кой е бил президент по време на Карибската криза?

Кенеди.

Кенеди. А помните ли някакъв голям руско-американски конфликт, когато в Белия дом е имало републиканец? Не може да помните, защото няма. Всички големи договори за разбирателство, за ограничаване на въоръжаването, всички стратегически замисли за намаляване на конфронтацията са по времето, когато в САЩ са били на власт републиканци. Републиканците обичат да дрънкат с оръжие, да говорят силни думи и да блъскат по масата. Или да изпращат такива весели чучела като г-н Маккейн. Той върши чудесна работа, той представлява дясното колче на американската политика, като по-надясно от него вече се действа само със силни успокоителни. Но републиканците, въпреки че обичат да дрънкат с оръжието си, те не го използват за щяло и нещяло. Те не правят хуманитарни бомбардировки. Републиканската концепция за войната има съвсем друго обяснение, подчинява се на друга логика: ние ще воюваме, когато наши реални интереси са реално засегнати. А дали някой там, в Източното полукълбо, уважава човешките права, дали някоя майка в Източна Европа е забравила да сложи презервативи в чантичката на дъщеря си или дали някъде обиждат гейовете, не е наша грижа това. Забележете – Джон Кери стана Чарли, но републиканците не се сетиха да направят тази хуманитарна идентификация. Еднополовите бракове ги напрягат, гей културата ги изнервя, горенето на националния флаг на Америка пък направо ги озлобява. Просто груби хора… С други думи руското ръководство има защо да очаква победа на републиканците във Вашингтон. Разбира се, тогава ругатните ще са същите и дори и по-силни, и дрънкането на оръжие ще бъде още по-звучно, но опасностите от война ще намалеят рязко.

В националните доктрини за сигурност на САЩ вече Китай заема първото място като опасност. Твърди се, че едва ли не Русия е стъпка в посока към Китай. Първо Русия и после Китай. Ако се получи симбиоза Китай–Русия, ще настъпи краят на Америка…

Да, има и такава стратегема. Китай наистина е големият противник на САЩ, действително, а може би по-точно би било да говорим не за противник, а за обективна заплаха. Силата в този свят, която може да ограничи, да заплаши и да застраши американските сериозни интереси, това е Китай. За тези неща говореше умният човек в американската политика Хенри Кисинджър. Той е много възрастен и продължава да бъде с ума си и да говори много разумни неща. Той казва, че САЩ трябва да поддържат с Русия мирни, конструктивни и приятелски отношения, защото тези отношения ще бъдат изключително необходими на САЩ, и то съвсем скоро – вероятно той има предвид Китай… Това, което той изговаря, е част от културата на американските републиканци. Те са способни на всякакви ярки приказки и силни фрази, но те мислят 77 пъти, преди да натиснат копчето на оръжието. С такива хора се живее по-спокойно. Да, всичко това може да бъде опровергано, ако се посочат немного интелигентните войни на Буш в Близкия изток. Това е така. Петролните интереси много силно модифицират геополитическата реалност. Нима така не стана и в Русия?! Нима дълго време „Газпром” и другите енергийни суперструктури на Русия не претендериха те да правят геополитиката?! Слава Богу, вече не е така. Отказът от „Южен поток” например е щета за „Газпром”. Но това е победа на руската геополитика над голямата руска икономика. Просто пред очите ни се еманципира геополитическото мислене на империята. Аз не съм забравил как преди двайсет години ми обясняваха, че геополитиката изтича от тръбата. Когато разни български политически гъби сладкогласно обясняваха, че ние ще „икономизираме външнaта си политика”. Не забравям Пирински, който много сладко повтаряше по конгресите, че „ние ще икономизираме външните си отношения”. На практика се оказа, че това значи нещо много просто. Продаваме посолствата, прибираме парите и живеем на друго място.

Как ще коментирате поврата на Турция? Много анализатори атакуват решението на Путин за „Турски поток” с аргумента, че Турция все пак е страна на НАТО и че превратите там имат известни традиции…

Ердоган с решението си за сближаване с Кремъл навлезе в много проблемна зона на живота си. На Ердоган аз тепърва очаквам да му се случват всякакви неудобства, да живее в неблагополучия. Засега той се оправя съвсем нелошо с добра политическа култура и с остра политическа интуиция. Той все пак има най-важното, има подкрепата на много голям сегмент от турското общество. Турция предстои да бъде зона за кръстосване на геополитически интереси. Може би е преждевременно да се говори за това, но тук-там се мярка мисълта, че това, което става в Турция, може би е началото на финалната криза на НАТО. Защото НАТО е в ужасна криза. И тя не е просто в това, че хората не си плащат членския внос – да кажем, че въпросът се решава с това, че Америка плаща цялата сметка. Около 70% от разходите на НАТО са на американския бюджет и Америка правилно пита: „За какво са ни тези хрантутници! Ние без тях не можем ли да се оправим?!”. Една много умна американска специалистка по политически анализи написа цяла студия преди няколко години, NATO delendam esse, в смисъла на „Картаген трябва да се унищожи”. Дайте да демонтираме НАТО, защото това е паразитна структура, без тях ние ще се оправяме даже по-добре. Аз помня статия в „Ню Йорк Таймс”, където пишеха, че „нашите пилоти излитат и кацат в пълен мрак. Коя друга авиация го може?”. „Нашите войски воюват навсякъде, по всяко време и във всички форми. Кой друг го може?” Никой. Затова, моля ви, стига с това НАТО, стига с тези паразити. Ако беше само икономическият проблем на НАТО, можеха САЩ дълго време още да плащат разходите, но там има и други неща.

Какви?

Най-страшното, което може да се случи с една въоръжена сила, е да й умре противникът. Моля ви, покажете ми противника на НАТО! Освен интелигента на свободна практика Осама бен Ладен, който вече е и преселен в по-добрия свят. Извинявайте, но НАТО, когато съществуваше реално, беше изключително сериозна военна сила. Тази организация беше планирана да посреща ядрени удари и да отвръща с ядрени удари. Те имаха срещу себе си Варшавския договор, който беше равен по сила и по възможности на НАТО. Най-страшното нещо, което може да се случи с една армия, не е, когато умре генералът – всеки старшина е готов да стане генерал. И не е, когато войникът си изгуби пушката, тогава се праща с голи ръце да си отвоюва пушката от противника. Но когато умре противникът, армията се разпуска и я пращат вкъщи при жените. В момента НАТО няма реален противник, но има реален апетит. Огромен генералитет, тайни служби, секретни мрежи, финансови интереси, икономически подструктури. Това е една цяла икономическа вселена, която не желае да си отива. И няма да си отиде. Докато в САЩ не решат, че повече това не им трябва. Според мен те са на път да се досетят, че всичко това не им е много изгодно. Разбира се, това ще разбие сърцето на Шаламанов, но не всичко е весело в този живот, има и определени драми. Българските шаламановци, за мен това е колективно понятие, българският шаламанизъм, ще бъде натъжен.

Да се върнем отново на Турция. Американците звучаха много щастливо, че „Южен поток” ще се „премести” към Турция, било победа за Европа, такива неща се говореха…

Тези, които бяха решили, че „Южен поток” е „главният” проблем на Америка, останаха доволни, но други, не по-малко отговорни, интересни мислители и политически стратези във Вашингтон, бяха ужасени. Защото отпадането на Турция от американския военнополитически блок и излизането на Турция извън зоната на американския хегемониален контрол може да е катастро фално събитие. А то не е невъзможно днес. Освен ако междувременно не се махне Ердоган. Изпускането на Турция, грубо казано, извън контрола на днешния хегемон и построяването на тръбата „Южен поток” в Европа са две събития, несравними по геополитическа и стратегическа важност. Едното се преживява с неприятно чувство, другото може да е ужасна беда. Турция е страна, която е много близък, удобен и крещящ пример за успешна модернизация с авторитарни методи. Вие сте права, Турция е страната на военните преврати. Самата поява на турската държава е авторитарно събитие. Кемал Ататюрк, освен че е герой на турската нова история, той просто не може да бъде наречен демократ по никакъв начин. Човек, който е бил на път да забрани вярата, човек, който разрушава имперски структури, който преминава от арабица на латиница, който реже брадите на ходжите и често заедно с главите, е именно авторитарен вожд. Но за Кемал Ататюрк не е прието да се говори така, той е преди всичко баща основател. Така че Турция е високомодернизирана страна с авторитарни методи. И тази страна в момента навлиза в следващия абсолютно естествен етап на своята история. В Турция се променя елитът. През последните 15-ина години се промени сърцевината на турския елит, промени се и турското управленско държавно мислене. Първият елит на Турция беше модернизаторският, авторитарен, проамерикански елит, в който военната му част беше възпитавана в американски военни училища. Това беше епохата, когато Турция беше може би най-силният и най-здравият бастион в южния фланг на НАТО. В наше време обаче в Турция се появи нов елит и неговата поява беше понятна и разбираема. Това са хората, които двайсетина и повече години пърпореха през България по магистралата до Турция с коли втора ръка, връщайки се и отивайки до Германия, това са дребните капитали, дребният бизнес в Анадола, това са малките предприятия, това е турската нова дребна и средна буржоазия, която няма нищо против срещу огромните холдинги, които са под държавна закрила, но държи нейната икономика да бъде от някакъв традиционен дребнобуржоазен семеен тип. Тези хора са мюсюлмани и нямат никакво намерение да го крият и да се извиняват за това. Днешният нов елит на Турция е в мир с вярата на турския народ. Те не са фанатични мюсюлмани в никакъв смисъл, но за тях техният ислям е не просто вярата на предците им, но и техният начин да се ориентират в днешния свят. И за тях модернизацията не може да се осъществи за сметка на тяхната духовност, която е ислям. В Турция, ако има ислямски фанатици, то те са крайно малко. Там беше направен опит да се утвърди салафитският ислям от фундаменталистки тип, това е нещо като аналог на протестантизма в първия етап след появата на Мартин Лутер в Европа. Но, напротив, утвърди се обратното на салафизма, утвърди се мек вариант на идеологията на „Мюсюлмански братя”, което всъщност е ислямският модернизъм. Който приема политически модерни форми, парламентарно управление, разделение на властите и всичко това въз основа на шариата. Мюсюлманските братя са точно обратното на салафитите, на уахабитите и прочее, това е принципно друга култура. В момента този ислямски модернизъм се разгръща в Турция и тя променя своя елит. Ние сме свидетели, ако си разтрием очите и погледнем спокойно към Турция, друг е въпросът, че е много трудно да гледаме спокойно към Турция, която е сила на нашата южна граница, но ако за секунда го направим, ще видим един от редките случаи на истинска историческа мистерия: как елитът се преструктурира вътре в себе си, как се разделя, за мен това е мистерия на нивото на тайнството на зачеването, нещо започва да се дели на тъмно, да живее, да се развива, да създава нови форми.

В момента Турция забива силен шамар на САЩ. Няма да й се прости това.

Турция е в много деликатно положение. И никак не е невъзможно след един-два неуспешни опита за преврат срещу Ердоган да се постави на дневен ред обсъждането за мястото на Турция в НАТО. Един друг харизматичен лидер преди десетилетия извади страната си от НАТО просто защото реши, че френският национален интерес страда. И в този момент, сега, започва някаква много интересна връзка, която съвсем не е просто икономическа, а очевидно геополитическа и стратегическа, между Кремъл и Анкара. Има за какво да се мисли в Държавния департамент на САЩ, в Пентагона, в Белия дом. Турция може да се окаже слабото място на НАТО. Аз очаквам българският общественополитически дискурс, който, прости Господи, прилича на разправия в лакейската стая в задното крило, очаквам там да започнат да подпитват: „Ама ние ще излизаме ли от НАТО?”, други веднага ще ги заклеймят с правилен демократичен патос: „Че как смеете вие да чертаете катастрофа за България!”, и да обясняват, че НАТО е „нашето всичко”. Най-вероятно е ние, българите, да бъдем свидетели на разпада на НАТО отвътре. НАТО навлиза в етапа на своята историческа дестабилизация. Но ние ще го гледаме това отвътре, а не отвън.

Този исторически момент на дезориентация е удобен за Русия.

Слабостта на днешното руско ръководство е в изпуснатите шансове. Посредническата власт за разлика от харизматичната власт на султани, шейхове, царе, крале, фараони и пр. е власт на непрекъснатия тих танц, крачка насам, крачка натам, поток от компромиси и взаимно балансиране до степен такава, че компромисът да стане втора природа на ръководителя. И нима това не е реалната технология на решаването и на украинския въпрос от гледна точка на кремълската администрация? Непрекъснато протакане, отлагане на преговорите, изчакване, тупане на място на топката, печелене на време, упорито неразбиране за какво става дума, провличане, парадоксални отстъпки, включително гнили компромиси с този, който публично, пред целия свят те обвинява за всичко, а ти му охраняваш бизнеса, захранваш го с нефт, за който забравяш да питаш за плащането, отправяш към Украйна влакови кервани с въглища, докато киевската весела компания с пяна на уста те клейми пред света за агресия… Но има компромиси, които са смъртно опсани. А не винаги Господ помага да направиш разлика между необходимия и опасния компромис. Путин направи компромис, когато не трябваше. Ако има късмет, той ще продължи президентурата си и ако продължи, точно тези компромиси няма да прави. Просто обективно силата на имперските интереси вече се изравнява със силата на другите.

Ще могат ли всички тези страни – Русия, Китай, Турция, Иран, Бразилия, Индия, че дори и Пакистан, и много други, в един бъдещ момент да се изправят заедно и да кажат на хегемона: „Ние вече не искаме така, ще има нови правила на равнопоставеност в този свят, защото той не е само ваш, този свят е и наш, той е общ!”.

Със сигурност отговорът на този въпрос е положителен. Защото освен желанието на тези фактори да се обединяват на базата на национален интерес има и нещо общо и това общо е болестта на хегемона. Хегемонът не е този, който е най-силен и може да набие всички. Има случаи в историята, когато хегемонът е бил най-слаб. И е оставал хегемон, и всички са се вслушвали в неговото мълчание, и са го тълкували… Никой не се смее в лицето на хегемона, никой не се подиграва с хегемона. Можем да не сме съгласни с него, но ние мълчим, когато той говори.

Това все още е валидно за САЩ.

Не. Все по-малко е възможно. Путин си позволи най-страшното. И това най-страшно е в символната плоскост. Той си позволи да действа пряко волята на хегемона. Това е смисълът на иначе не много интелигентната история с Крим. Моята интуиция ми говори, че анексията на Крим след легитимен референдум, разбира се, не беше това, което Русия целеше. Това беше по-скоро някакъв епифеномен, случайност, който се получи в бъркотията. Нямате представа колко неща стават на базата на бъркотията в голямата политика. Така че грехът вече е консумиран. Кремъл си позволи откровено не да бъде грешник, а да бъде еретик! Хегемонът се отнася по различен начин към грешника, хегемонът е благ и прощава на грешниците. Но хегемонът не може да прости ерес. Путин си позволи да действа пряко волята на Държавния департамент. И оттук нататък… става следното. Съществуват около 400 хиляди „правилни” руснаци, по-голямата част от тях са в Западна Европа, в САЩ, това са руснаци по-първа ръка, които могат да живеят в Лондон, но дъщерите им могат да живеят в Монако, или пък си купуват пентхаузи за 120 милиона долара на 52-ра улица в Манхатън. Тези хора могат да бъдат силно притиснати, за да въздействат върху Путин, което и става. Няма как да се удари върху политическото тяло на Путин, но може да се удари върху неговото обкръжение. Американската държава е умна. Тя удря не толкова върху значимите широки обществени интереси на руското население, колкото върху най-тесния интерес на обкръжение то на Путин, т.нар. олигарси. Две думи за олигарсите. Финансовият капитализъм, който е на власт в света глобално, по природата си е олигархичен. За разлика от Древна Гърция, където олигархия е значело нещо друго, днешният финансов капиталист е олигарх по дефиниция. Ако той живее в Рубльовка, култовото предградие на Москва, ние го наричаме олигарх, при това гнусен. А ако живее в Манхатън или в Аспен има имот, или е владелец на десетки квадратни километри борова гора и имения в щата Мейн, или ако притежава плантации на остров Мартиника – тогава той не е олигарх, а прогресивен бизнесмен… На Путин може да му се въздейства чрез насъскване на неговото пряко обкръжение с вярата, че олигарсите ще заставят този авантюрист да се държи, както трябва. На практика виждам точно обратното. Олигарсите усещайки, че всеки момент може да им се случи нещо, защото Америка е много силна, но е далече, а Кремъл е по-слаб, но пък е тук (съдбата на Ходорковски стана показателна), не предприемат нищо. Така че стратегемата да се удря по Путин чрез олигарсите е неуспешна. Истинският стратегически проблем на путинофобите във Вашингтон (но подчертавам, че не всички са путинофоби във Вашингтон, Путин има немалко поддръжници сред републиканците, които в момента мълчат) е, че това, което се получава от натиска срещу Русия, е просто морална консолидация на руското общество. Те не желаят да разберат, че всичко това можеше да стане и без Путин, че руският президент можеше да се нарича по друг начин, че Русия мина през долната мъртва точка на своето имперско падение и сега, каквото и да става, империята се възражда. И това е обективен процес. Той не може да бъде спрян освен с ядрена война. Но никой не се радва на ядрена война. Истинската причина за всичко това е в упадъка на американската хегемонна позиция.

Какво може да стане, ако свалят Путин? Русия след Путин.

Русия след Путин мога да си я представя дори като феодална междуособица, каквито неща се случват в империите. Разпад на Русия на шест, седем или осем части, те се виждат добре на картата как може да се разреже руската тъкан, които части обаче веднага ще започнат да воюват, а там има ядрено оръжие. Който се надява на това, Господ може да го накаже да го получи. Но това значи край и на Европа. Това значи, че всичко в Евразия и около Евразия ще гори. Като единственото спокойно място ще бъде, разбира се, Северна Америка. Не вярвам, че има луди хора, които разчитат на тази стратегия. Всички приказки как Америка създава хаос, за да печели, са по-скоро политическа фантастика. Там има отговорни хора и те знаят, че на тях им стига само една забравена руска подводница, която да изстреля половината от зарядите си срещу Северноамериканския континент, за да приключи американската цивилизация. Геополитическите проекти за устройство на руската империя след края на Първата световна война са точно същите. В тези проекти става дума за „държавите, които ще се появят на територията на Руската империя” след края на Първата световна война. Този проект е от тогава, автентичен е. Но вместо това получиха Октомврийска революция. С всички възможни добавки и екстри на една истинска евразийска революция, която не се е пазарила за това колко реки кръв ще се пролеят. Другата възможност, ако успеят да свалят Путин, е да дойде обикновен ляв имперски диктатор. Императорите могат да бъдат и мили хора – симпатични, лениви, събиращи пеперуди, пишещи стихове по вечерно време, свирещи на арфа сутрин, отглеждащи зеле в Констанца, да, има и такива случаи, един римски император е отишъл в Констанца, това е било на предела на Римската империя, за да отглежда зелки, и му е било хубаво. Има и такива императори. Но в Русия след Путин, особено ако успеят да го дестабилизират до степен да се махне, след него трябва да се очаква неосталинист. Който просто няма да се колебае, а, напротив, ще къса глави – методично и с удоволствие. И най-напред това, което ще гори, е т.нар. Пета колона – това е руски жаргон. Списъците са направени, включително кадрови списъци със семейства, капиталите са идентифицирани, кой ги държи в Кипър, кой на Каймановите острови, кой какво е купил в Лондон, в Женева и т.н. Тоест на следващия етап след Путин ще станат такива неща, че Путин ще свети като „много мил ръководител, който ние загубихме от небрежност”.

Прекалено екзотична версия ми изглежда това в този взаимообвързан свят. По-скоро Русия би се превърнала отново в нещо като Елцинова Русия, с отворени врати и обятия за западните корпоративни интереси, слаб суровинен придатък на Запада…

Това стана за около няколко години между 1989 и 1994 г., даже продължи до 1997 г., когато стана ясно, че повече така не може. Перестройщината в Русия беше изкашляна с мъка. С кръв. След което там се появиха безжалостни хора. Които нямат нищо общо с либерализма, с демокрацията, с хуманизма, това са хора, за които най-приятният звук е щракането на оръжие, а най-хубавата миризма е на барутен дим. Аз съм виждал такива хора, част от тях са много високопоставени включително и много интелигентни, има и такива духовници, йерарси. Така че Русия вече е друга. Но Путин по-скоро търпи Петата колона, отколкото да се разправя с нея. Знаете ли, че зловещият образ, който западните медии рисуват на Путин – как той се събужда, за да пие човешка кръв, и преди да си легне, яде деца, целият този пошъл политически сатанизъм, който се тиражира на Запад, се разбива в истинската реалност. Путин се чуди как да направи колкото се може повече компромиси. В която и ситуация да влезе, Путин непременно мисли и как да излезе от нея. Путин е човек на агентурната култура, където се опитваш да минеш, без да разклатиш тревата. Ако можеш да не обидиш никого от влиятелните. Познайте кой е собственик на главните медии, които воюват срещу Путин. Знаете ли?

„Газпром”.

Да. Познайте каква е природата на „Обществената палата”, къде са събрани главните путиноеди? Хора, които се занимават с перманентен антипутински екзорсизъм. Те са също на държавна сметка и Путин върти кранчето, налива им с държавния черпак в копанята. Да, близкият поглед непрекъснато издава как Путин подхранва опозицията срещу себе си с една-единствена хитра мисъл: мир да е, ако може. „Ребята, давайте жить дружно!” – котаракът Леополд. Колко дълго още Путин ще може да си позволи леополдовски стратегеми, не знам. Вероятно скоро вече няма да може. Тази година Путин е на ръба на възможностите си да балансира. Животът ще го принуди да направи необратими действия. И тогава ще можем да мислим. Уверявам ви, всичко това не е екзотика, това се вижда от Запада, умни издания, отговорни аналитици, сериозни мислители анализират ситуацията и разбират всичко това точно така. Те не са в България. Тук тържествува политическото лакейство, чиято битка е кой пръв ще оближе ръката на началството. Забележете оргазма, който се изля при идването на Джон Кери. Човекът не е виновен, че има толкова много лакеи по земята. Той е просто един симпатичен държавен секретар. Даже говори френски! Как да се сърдя на американец, който говори френски…

Нито един български президент не е имал досега толкова нисък авторитет като Плевнелиев. Той е направен за посмешище от общественото мнение. Той стигна най-ниската възможна точка на значение.

Аз виждам дълбок смисъл в нашия президент. Той представлява благородно единство на форма и съдържание. Президентът със своята персонална мизерия е разкритата тайна на българската политическа мизерия. Това е ведра ренесансова хармония между убога форма и нищожно съдържание. Президентът ни е жалък, пошъл и смехотворен, защото е жалък, пошъл и смехотворен целият ни политически живот. Той е нашето наказание от съдбата за нашата безхарактерност. Кой да дойде? Дьо Гол ли да дойде в България?

Ще деградира ли Европа? Изглежда като буре с барут, на което могат да палнат клечката веднага.

В Европа умират заедно, едновременно досегашното ляво и дясно. Появяват се нови леви и десни, като нито левите са класически леви, нито десните са класически десни. Вижте експлозията на СИРИЗА в Гърция на мястото на окончателно вигенизиралата се и изпаднала в историческо непотребство и скудоумие ПАСОК (по-голямата сестра на БСП впрочем). Вигенизацията (единство от деморализация, непотребство и скудоумие) е обща диагноза на т.нар. евролеви и евродесни и това определя общия им път към канализацията на европейската история. Левите от типа на Ципрас и десните от типа на Марин льо Пен ще определят политическия пейзаж и динамиката на Нова Европа. Политическата култура на Нова Европа се ражда пред очите ни. Трябва просто да спрем да робуваме на старата си оптика. В икономически план Европа се състоя като една триединна структура на високоиндустриализиран и успешен северозапад, по-ниско индустриализиран и залагащ повече на услуги и на аграрен сектор югоизток, като някои държави са едновременно и в единия, и в другия сектор, Франция например е такава, и третият пояс, където влиза и България, това е място за източване на евтина, почти безплатна работна ръка и място за изхвърляне на промишлени отпадъци и ненужни стоки. Там, където сме ние, първо се унищожава промишлеността, за да има място за потреблението, потреблението се подсигурява с молове, а парите за моловете се изпращат с траншове от центъра. В такива страни се формира модерният политически нео-карго-култ. Ние живеем в карго култ, че европейците ни дават пари. А нашата работа е много почетна и отговорна – да ги изядем тези пари, като ги разделим между 200 правилни семейства. Никой не поставя въпроса, че Европа всъщност не ни дава пари, че това е цената на нашия суверенитет. Ние сме ипотекирали суверенитета си и сме се съгласили срещу него да получаваме определени суми. Но не ние, а определени българи – така, по-първа ръка. От тук идва и тежката смрад на българското политическо лакейство. Това са хора, които не умеят да носят отговорност за страната си, а и страната им не ги интересува. Не ми се говори сега за България. Това, което става с Европа, е, че тя навлиза в новото си бъдеще. А то може да бъде и разпад. Европа или ще деградира под натиска на САЩ и ще се превърне в част от американския общ пазар, това е смисълът на Трансатлантическото партньорство. Или ще се съпротивлява и тази съпротива ще бъде оглавена от френски и германски политически капиталови кръгове в интерес на новите източни отношения на Европа с Русия. За тази цел е много важно Путин да бъде махнат, за да се прекрати съблазняването. Защото Путин наистина ги развращава. Предлага им евтини суровини, предлага безкрайни възможности за капиталово развитие, предлага сериозни, добре защитени печалби. Предлага разврат! Ние не знаем какво ще стане с Европа, тук нищо не е предопределено. Да, Европа е заредена с етнопроблеми, които могат да бъдат етнобомби. Могат да им бъдат запалени фитилите, най-малкото защото фитили има. Но това ще бъде предизвикателството към новия европейски капитал, ако той желае да живее в мир с Русия. Но ние усещаме в Европа този нарастващ и до голяма степен ирационален антиамериканизъм. Антиамериканизмът днес е на път да се превърне в неофициалната, но затова пък реална идеология на Евросъюза. Аз виждам абсолютно противоположни вектори, които се срещат и се сблъскват, и се пре сичат на европейска територия. Да, Европа е управляема по линия на малцинствата. Но вижте, това е обратната страна на икономическия възход. Знаете ли кога дойдоха тези хора в Европа? След войната, когато Франция например трябваше да се възстановява, да се отстроява наново. Стана остра потребността от работна ръка. Френските синдикати под контрола на френските комунисти, онези от онова време, сложиха такава цена, която френският капитал не беше готов да плати. И така пристигнаха един милион алжирци, които работят нелошо и евтино, почти без пари. Дадоха им права и гражданство, тъй като Франция винаги е била много широко скроена в това отношение. Франция лесно дава гражданство, ако споделяш политически идеали и културни принципи. След това се оказа, че един милион алжирци имат няколко милиона роднини. Които френският либерал не може да си представи да огорчи, и те бяха също поканени любезно да участват. И при това без всякакъв сарказъм, всичко това беше успешно. Докато на власт в Европа и в света беше индустриалният капитал. Докато живеехме в индустриалния капитализъм. Той умееше да интегрира. Финансовият капитал днес е на власт – и прави точно обратното, той дезинтегрира. Финансовият капитал е Логосът, който атомизира света, който разрушава всички досегашни структури. Един руски методолог каза една гениално кратка и точна фраза: „Днес сме свидетели на това как капиталът унищожава капитализма”. Финансовият капитал като нова форма унищожава всичко това, което предишните форми на капитала бяха създали. Индустриалният капитал правеше държави и плодеше национализми. Финансовият капитал, който е в позицията на глобално световно господство, е дълбоко антидържавен. За финансовия капитал държавите са корпорации, които трябва да слушат и да оптимизират капиталови потоци и печалби. Финансовият капитал няма нужда от никаква интеграция на никого с никого. Той няма усет нито за държавност, нито за етнически мир, нито за хуманитарни ценности. Поради действието на този финансов капитал Америка е вече деиндустриализирана. Американската средна класа падна от 60% на 30%. И затова стават валидни сюжетите на онзи ужасен филм „Идиотокрация”, тоталното оскотяване и радикалното културно скудоумие на американското общество. Така че светът е във властта на финансовия капитал, който разрушава досегашната Европа. Чака ни просто война. Боговете на войната са се събудили. И едва когато те отново се успокоят, получили жертвите, дължимите жертви, едно ново друго поколение ще чертае едно друго по-добро бъдеще с Нова Земя и Ново Небе – по смисъла на Откровението… Финансовият капитал носи война на този свят. Лидер на света, в който финансовият капитал господства, не може да бъде Америка. Този лидер ще бъде страна или коалиция от страни, които успяват да противостоят успешно на глобалното господство на финансовия капитал. На този етап тази конструкция могат да бъдат страните, които днес наричаме БРИКС. Там мир и любов няма да има никога, но ще има разбиране за дълбоки исторически и икономически интереси. Боя се, че бъдещето на този световен клуб обаче ще се формира в условия на война.

Интервю на Калина Андролова

Фотография: Антоанета Киселинчева

 a-specto