На 16 февруари Хасково отбелязва 130-та годишнина от рождението на своя най-изявен съгражданин – проф. д-р Асен Златаров. Световно известен учен, писател, публицист и общественик, хуманист и енциклопедист. Един от малцината българи, удостоени с най-високото отличие на френската република – ордена на почетния легион.

В навечерието на кръглата годишнина излезе от печат книгата на хасковския литературен критик и историк Йордан Нанчев, озаглавена „Синът на тоя град. Книга за Асен Златаров”. В обемния том са публикувани интересни подробности за живота за професора, спомени, кореспонденция, много снимки. Последната част на книгата е посветена на тъжната история на прехода и проследява как на практика Хасково задрасква паметта на своя най-изявен син и ликвидира музейната му експозиция.   

Тя е открита тържествено през 1985 година, когато се отбелязва 100-годишнината от рождението на бележития хасковец, в Кирковото училище на ул. „Цар Освободител” в Хасково.

Грозната история започва през 1992 година. Публикация във в. „Шипка” от 28 май, с автор покойната вече Зина Добрева. Заглавието: „Кой е по-голям от Асен Златаров?” В публикацията се разказва, че в редакцията е пристигнала готова дописка, дори със заглавие „Усвоява се нова възрожденска къща”, подписана от тогавашния директор на Историческия музей Георги Граматиков.

Каква дума само – „усвоява се”...

Публикацията предизвиква истинска вестникарска война. Появяват се аргументи и контрааргументи, взаимни обвинения. Според Историческия музей е по-целесъобразно сбирката „Асен Златаров” да се премести в току що реставрираната къща на чорбаджи Димитрак, до Шишмановата къща.

Обосновката на Георги Граматиков е любопитна: „Целта е да се съсредоточат на едно място няколко експозиции и обособяването на един музеен център около църквата „Св. Богородица”... „Това ще бъде един културен център със съвременно звучене в онази атмосфера на възраждащи се традиции, които, надяваме се, ще привличат все повече посетители на града”.

Целта на всички тези дрънканици, както е безпощадно ясно днес, е да се освободи Кирковото училище, за да се настани там централата на управляващата тогава партия СДС и да се направи, естествено, кръчма.

Което и става.  

Години по-късно, през 2006- или 2007-а, самият Граматиков явно осъзнава, че е бил маша в нечии ръце, защото в свое интервю дава воля на гнева си „Сини боклуци съсипаха Кирковото училище”.

Късно е либе, за китка, както се казва в такива случаи.

Но историята не свършва дотук.

През 2000 година тогавашният (и сегашен) кмет предлага на Общинския съвет експозицията на Асен Златаров да се премести и оттам, за да се освободи място за детската градина по изкуствата. Предложението е сбирката да се настани в „свободна зала на Историческия музей”. Такава свободна зала обаче няма и това става ясно от протоколите на заседанието на ОбС от 24 март 2000 г. Всъщност музейната сбирка на Асен Златаров потъва нейде в хранилищата на музея и е на практика недостъпна до днес.

Интересни са дрънканиците по темата този път:

"На мястото на експозицията се оформя „Къщата на леля Анданте, която да стане Международен културен комплекс за Източна Европа”.

Както отбелязва саркастично Йордан Нанчев след години - „колкото го има днес онзи „възрожденски културен комплекс”, толкова го има и „международния”...

Нанчев цитира и думите на градоначалника, който защитава предложението си в ОбС: „А що се отнася до детската градина, вие имате право да решите дали децата да се учат и работят някъде, или само да гледат снимки и картички”.

„Снимки и картички”. Така днешната порода управляващи схваща културната история на българите. Разбира се, че е по-добре вместо някакви си „снимки и картички”, да хвърлим няколко пласта асфлат и да се превърнем в не знам си какво на Източна Европа.

Така си отива споменът за най-прочутия хасковец – учен с международна известност, писател, гражданин.

Задраскан от родния си град.  

Йордан Нанчев завършва книгата си с една статия на Асен Златаров „Смъртна точка”. Ще цитираме и тук откъси от нея. Цитатът ще е малко дълъг и навярно малцина ще го прочетат докрая, но дори единици да го дочетат, си струва.

„Народът е зле, страшно зле – и там е причината за това мъртвило. Кметът на едно балканско село ми казваше това лято: „Толкова сме зле, господине, че нищо вече не е в състояние да ни съживи. Ако и останалата България е като нас – нищо не може да ни оправи вече”...

Цинизъм е да се говори, че сме добре, че народът се разболява от преяждане! На големците тоя народ не си казва болките, защото нито им вярва, нито ги обича (...)

Колко е мъчно да бъдеш честен в едно общество, в което мизерията подтиска народа, а злите, алчните, жестоките и тъпите почват да стават властелини на живота! Идва се до покруса, идва се до бягство от служба и дълг и се търси спасение в самотата. А по-слабите или ще се впиянчат, или ще се пречупят и предали се, ще тръгнат по пътя на безчестието. (...)

Тогава защо се чудим, че духовният ни живот замира, няма силни творби, няма изблици на бодра сила, няма духовна жажда. Ставаме плячка на злото: или хищници, или стадо.... Затова истините започнаха да се мрънкат, затова съвестта ни започна да заспива, затова започнахме да свикваме с гледката на беззаконието и престъплението.

На мъртва точка е спрял животът ни и страшното е да не стане смъртна тая точка.

А смъртната точка е само една, втора няма.

Затова трябва да се бие тревога, за да не пропуснем мига на живителния вздъх. А тоя вздъх е: дайте повече грижи за народа, да усети и той малко радост, пресечете користните ръце на партизанщината, която гледа на обществените блага като на плячка, извикайте на работа чисти ръце и чисти воли, погледнете на духовните ценности с влюбени очи, защото без култа на душата, т.е. без скъпене на духовната работа на учения, на писателя, на артиста и художника, изтрива се човешкия образ и човек се приравнява на звяра. (...)  

... Защото вековни борби се изживяха за правото на свободна мисъл, ново средновековие е да искаме поврат към мрака на миналото. Да се постави бент на черносотничеството и хулиганщината, които започват да стават фактор на обществените борби и позорят доброто име на нацията ни, да се постави като табела на всички държавни учреждения – от Министерския съвет до будката на стражаря: „Слуга на народа”, защото само с това съзнание се стига до величие, което никакви пръски не могат да окалят, най-после с тоя живителен вздъх трябва да нахлуе за работа, да дело, за творчество, всичко, което не прави от касата и търбуха си култ на живота, а знае, че освен вълчата максима има и прометеевска: мисъл, дълг, чест, обич за живота и в служба на живота.

Не стане ли това, ние ще пропуснем мига на смъртната точка, а втора няма. И тогава хиените ще бъдат наши господари...”

Тодор Кръшков