Той е космат, той е чаровен, големите му очи гледат тъжно и предано изпод странната шапка, подобно на боливийско (в случая – перуанско) дете. Той говори превъзходен английски, обича портокалов мармалад и пристига от родната си Латинска Америка като нелегален пасажер, скрит в спасителна лодка на трансокеански параход. За учените биолози, той е TREMARCTUS ORNATUS, представител на редкия вид „очилата мечка”, обитател на Андите. Съдбата го отвежда на лондонската гара „Падингтън” и понеже има труднопроизносимо име (не бих развалил радостта на зрителите и читателите), семейство Браун намира едно просто решение. (Почти автоматично си зададох въпроса за гарата от мрежата на БДЖ подходяща за заглавие на филм и име на идентичен главен персонаж). Сираче, напуснало родината си след земетресение, перуанският мечок новопрекръстен като Падингтън, е напълно непохватен в цивилизования свят. Първите му стъпки се увенчават с тотален и катастрофален неуспех, а домакините му дават да разбере, че имат съмнения в искреността му. Тъжен и беззащитен, той е лесна плячка за г-ца Клайд (Никол Кидман), директорка на природонаучния музей, мечтаеща за препариран екземпляр на „очилата мечка” в колекцията си.
„Падингтън” е универсалната история на всеки имигрант. Вдъхновен от поредицата книжки на Майкъл Бонд, появили се в средата на 50-те години на миналия век, той е адаптация, която има недвусмислен съвременен контекст. Самият 88-годишен писател се появява в началото на филма, за кратки секунди, с чаша червено вино в ръка, поздравявайки косматия бозайник, залепен за прозореца на таксито. Авторите на екранизацията прибягват до всички легални средства, за да забавляват всички нива на зрителската аудитория – от комичните циркови скечове на нямото кино до намигвания към „Индиана Джоунс”, „Мисията невъзможна” и уестърните на Серджо Леоне, през поредица диалози и каламбури в най-изтънчените традиции на британския хумор. Самият персонаж носи в себе си сълзотворна мелодрама, експлоатирана с мярка и служеща за пауза, в която посланието за толерантност се прокрадва с метафорична плахост.
Без усилие може да се открие драматургична родствена връзка между Падингтън, Извънземното и мишлето Рататуй. Със студената си красота и отсъствие на сексапил, Никол Кидман, неговият сценарен опонент, застава плътно до Крюела Де Вил (Глен Клоуз), която преди две десетилетия преследваше далматинците с подобен истеричен фанатизъм. Филмът е размисъл за другостта, за човечността, за превратностите на живота и за достойнството, поднесен без натрапване, но със сигурност достатъчно ясно, за да предизвика размисъл и себеанализ в глобализираното ни съвремие. Тържество на съвременните технологии в изображението, „Падингтън” обединява с лекота реалните актьори с цифровия централен персонаж. Друг централен (и малко по-дискретен) персонаж, британската столица, прилича на лъскава пощенска картичка от която струи любовта на режисьора Пол Кинг към нея и нейните забележителности.
Социалните медии са необятно поле за разработка на различни маркетингови стратегии за реклама на филмови произведения и новите измерения на ,,star system” не се ограничават само с интервюта, клюки и „случайно изтекла ” информация.
С „Падингтън” историята е малко по-различна, тъй като тя не идва от дистрибутора, а от бдителните британски цензори.
Филмът е предназначен за изключително млада публика, но получи шокиращата оценка PG, с което родителите получават предупреждение за наличието на сцени, които са нежелателни за младата аудитория на стара Англия. Преценката за „опасността” произтича от кратък комичен епизод, в който мистър Браун, достопочтен глава на семейство, се преоблича като чистачка, за да получи достъп до секретни архиви. Поздрав най-сърдечен на „Тутси” и „Мисис Даутфайър”! Идеята да се търси и открие под вола теле (в случая - мече) е повече от смешна и жалка, но поставя косвено въпросите за субективното възприятие на всяко филмово произведение, за социалния консенсус и за необходимостта от класификация на движещите се картинки в епохата на Интернет. Нека българските родителите се успокоят и си представят, че британските цензори са алергични към мечоците..., а най-лошото, което може да се случи на децата е да заобичат портокаловия мармалад.