Миналата съботна вечер ще остане в историята на България като една от най-паметните. Очите на цялата страна бяха приковани в мониторите, за да видят бързата загуба на родната гордост Кубрат Пулев (известен като Кобрата) и победата на най-младите звезди в страната Крисия, Хасан и Ибрахим.

След успехите и неуспехите, с които като че ли сами се определяме като лоши боксьори, но изключително талантливи музиканти, за няколко дни ние се съсредоточихме само и единствено върху тия две събития. Веднага след загубата на Кобрата и титлата от детската Евровизия, социалните мрежи избухнаха с коментари и одобрения.

Общо над пет милиона души взеха участие в "харесването" на снимките в което, предполагам няма нищо лошо. Интересът на целокупния български народ масово беше насочен към тия големи "световни" събития, които казват, носели прослава на страната ни.

Или не ни носят нищо. Защото наистина ли е толкова важен един боксов мач на фона на всички онези големи проблеми и малки проблеми, с които всеки ден трябва да се справяме и ще измие ли срама от лицето на всичките наши потисници победата на един здрав мъжага? Толкова ли е важна тая работа? И само с това ли ще можем да се пъчим пред света и да се показваме като талантливи и значими хора?

Комплексът ни да се изтъкваме, да говорим, че и ние сме дали нещо на света и че ние имаме еди-какви-си успехи е като трън в очите ми всеки път, когато трябва да се изправим и да се похвалим с нещо.

Защо въобще се хвалим? Трябва ли да се хвалим?

И така ли наистина ще постигнем нещо значимо?

Преди боксовия мач на Кобрата имаше официален молебен. Това ме жегна. Откога църквата има официална позиция в боксовите мачове? Откога свещеници се изправят рамо до рамо с гладиаторите на нашето съвремие, които, макар и по косвен начин са представителите на агресията и битката за надмощие единствено и само чрез средствата на физическата конфронтация? Християнството не проповядваше ли мир и разбирателство и неща като "обърни другата буза" и прочие?

Междувременно в Полша лекарят с български корени Павел Табаков става част от историята на медицината с операцията си над парализиран човек и като че ли за първи път дава основание за сериозен разговор за втори шанс за всички парализирани хора по света. Неговата снимка не обиколи социалните мрежи. Но все пак той и неговото научно откритие не могат да се борят със славата на един боксьор и три славейчета. Науката тук не е популярна, тя не е модерна и не е нещо интересно. Затова може би не бива да се учудвам.

Но когато Крисия, Хасан и Ибрахим бяха поканени в парламента и политическият елит на страната стана на крака и аплодира тия талантливи деца, повдигнах въпросително вежда. Прекрасно е да подкрепяме младите български таланти и да говорим за тях. Тия деца заслужават народната любов. Но в мига, в който депутатите ръкопляскат пет минути в промеждутъка между обсъждането на бюджета за здравеопазване и управляване на държава, не мога да не погледна от един малко по-различен ъгъл на цялата тържествена церемония.

Не е ли лицемерна тая подкрепа в мига, в който подкрепата в сферата на успехите в българското изкуство и култура е избирателна? И не са ли брутални всички тия цъфнали усмивки по лицата на народните представители които сякаш казват, че независимо от тинята, в която затъваме всеки ден, в ситуацията, в която съществуваме в едно разединено гражданско общество и социум на корупция и среда, тотално ограбена и лишена от морал и от най-основни човешки ценности, ние избираме за общонароден обединител една детска песничка?

Именно това е големият ми проблем с мача на Кобрата и невероятната фантастична победа на нашите си деца на детската Евровизия. Нима тия две неща трябва да са нашият голям български обединител, който да ни събере и да ни направи по-задружни и по-чувствителни към проблемите на нашите сънародници?

Липсата на онова голямо нещо

което да ни свързва и да ни казва, че ние сме един народ, който заедно съществува на една територия и трябва да се подкрепя и да се бори срещу големите злини, пред които човечеството е изправено, е пагубна.

Замяната на онова голямо нещо със спортни успехи и чуруликанията на децата на България няма да ни помогне да се преборим с мизерията на пенсионерите, безработицата, липсата на професионално осъществяване за студентите, бягането на младите българи в чужбина, корупцията в множеството сектори, липсата на култура и подкрепа за изкуство, нови перспективи за образованието и откровената бедност, в която се намираме.

Защото, и се надявам да съм прав, господин Кубрат Пулев и ангелчетата Крисия, Хасан и Ибрахим биха били готови да се разделят със своите титли и успехи стига да можеха да ги заменят за добруването на поне двама души в брутална нужда.

И се надявам, че тия достойни българи на драго сърце биха се превърнали в посланици на децата, лишени от родителска грижа и бедстващите из цялата страна, стига да имат тая възможност.

Или може би всичко казано дотук е излишно и аз не трябва да се ядосвам на всички тия фанфари и тая многоцветна мимолетна заря, която ни се навира в очите и ни се напомня, че нещо сме дали на света.

Не знам вече дали да вярвам на себе си или на телевизията. Но за себе си мога да кажа, че съм готов да се откажа от приноса на България в световния спорт и музика стига да можем да се преборим с належащите ужасяващи проблеми на деня.

И за край - не мога да не обърна внимание на тая фантастична тройка Криси, Хасан и Ибрахим, които сами по себе си, като един умален етнически модел, ще ни покажат, че е крайно време да се отървем от бясното тесногръдие и че е крайно време да прегърнем етническото многообразие в страната, което може би ще ни покаже още чудесни резултати от колаборации.