Г-жо Вачкова, обикалятe страната със създателите на филма „Ром Кихот“ за представянето му, как се включихте в проекта?

Гледах филма на кинофестивала „Златната липа„ в Стара Загора. С единия от героите на филма се запознах, както и с двете режисьорки. Страхотно харесах създателите на филма, а в него буквално се влюбих. Тогава ги попитах с какво мога да им помогна оттук нататък и им предложих да пътуваме из страната с този филм. Те се съгласиха и така тръгнахме да обикаляме различни градове. Всъщност този филм за мен е много важен, защото показва, че ние сме със страшно много предразсъдъци към ромите, натоварили сме тези симпатични хора с много омраза. Вместо да ги правим нарицателни за крадци, измамници, мързеливци, е по-добре да се отледаме и да видим колко много хора около нас са предатели и изпечени мръсници. А тези хора, от филма, са толкова чисти, че са като една бяла книга. Каквото да пишеш върху нея, това ще остане. Това е особено важно за децата, затова трябва и те да гледат този филм и да разберат, че дали ще си успешен, дали ще имаш много пари, дали ще пробиеш в професията си, е въпрос на личен избор, на отговорност, на дисциплина, да работиш много. Според мен пътят за интеграцията на ромите не е само те да дойдат да живеят в нашите блокове, да не са с каруци и с коне, да не палят огън от паркета... не... пътят е от двете страни - ние трябва да тръгнем към тях и те към нас. Именно затова харесах филма „Ром Кихот“, защото той е точно за това срещане на тези две ръце.

Защо е необходимо популярните лица като вас да поемат ролята на мисионери?

Много хора се чудят защо аз, която съм човек, който може да си седи в студиото, да си прави предавания, да си играе на топлата сцена на Народния театър, защо пътувам с този филм? Но аз смятам, че моята популярност не струва и пукната пара, ако не помогна на други талантливи хора, които идват след мен, като двете режисьорки на филма, да станат популярни. Иначе язък ми за обичта на хората, язък ми за славата и популярността, ако не го оценя това. Това е лично мой избор. Сега чакам мои колеги, мои приятели музиканти, артисти, да направят същото - да изберат своя филм, своя самодейна трупа, да изберат свой млад певец и да тръгнат с него, но по читалища, по малки зали и да им помагат да станат популярни.

Това е будителска работа.

Да, знам, че това е будителска работа, но не го правя, за да ми каже някой “браво“, а защото за мен е важно. Аз не правя разлика между аплодисментите, които получавам в малките залички на малките населени места след представянето на филма, и аплодисментите, които получавам в Народния театър. Дори аплодисментите на един неук човек са много по-важни, много по-ценни, защото тази елитарност на изкуството, в която вече много хора залитат, за мен е непонятна. Моят баща беше най-народния артист, който познавах и смятам, че трябва да бъда негова достойна дъщеря.

Какви са реакциите на хората, след като изгледат филма, те променят ли се по някакъв начин?

До един човек, до едно от тези момчета в салона да стигне посланието на този филм, имало е смисъл всички ние да отидем до градчето Х. На един човек да помогнеш да преобърне съдбата си, да избере пътя на доброто, всъщност е голяма работа. Аз не вярвам в месията, който ще дойде и ще спаси цяла България. Трябва един по един да се спасяваме. Аз ще ти подам ръка на теб - ще те извадя, ти ще стъпиш здраво на земята и ще подадеш ръка на следващия, ще извадиш и него.

Какво от другите общности пък трябва да интегрират в себе си ромите?

Не знам дали това е точно ромско качество или просто става въпрос за чистотата на неопетнения ум, но те имат едно детинско възприятие за нещата, което ми е много симпатично. Харсва ми спонтаността на реакциите им, а като ги видиш как пеят и танцуват – иска ти се и ти да можеш да го правиш като тях!

Какво мислите за бежанците, които вече са многобройна група у нас? Има много негатизивизъм към тях в България, българинът сякаш трудно приема другия, различния?

Не знам дали това е само проблем на българина, сякаш различния се приема изобщо все по-трудно в света. Колкото ставаме по-космополитни и отворени, толкова има капсулиране на личността, което е плашещо.

Има различни хора и няма никакво значение българин, сириец ли си, ром ли си... човекът е важен.

Ето виждате ли венеца на главата ми? Това ми е от хората в село Паламарца, където бях наскоро. Това е село, в което живеят капански българи - капанци. Капанци идва от капки, точки. Всъщност този венец е елемент от тяхната носия. Имат фантастични шевици, капански китки, толкова интересни обичаи, песни. Има такива интересни традиции и в други краища на България, но с това никой не се занимава... занимават се с това кой колко вафли изял в къщата на Вип Брадър. Не мога да повярвам какво опростачване и оглупяване на нацията ни е настанало.

 Интервю на М. Манолова