Гравитационен модел на северната част на Атлантическия океан показва подробната тектонска история. С червени точки са обозначени регионите на последните земетресения с амплитуда 5,5 и повече.

Учени създадоха нова карта на морското дъно. Тя се оказа толкова подробна, че изглежда сякаш някой се е разходил по всички води на Земята и е направил съответните снимки.

Удивителната точност е постигната с помощта на спътникови данни. Новата карта на морските дълбини е гравитационен модел с най-висока резолюция измежду всички, които някога са създавани за океаните, и тя ще помага на изследователите много години.

Международна група специалисти, оглавена от океанографа Дейвид Сандуел от Института по океанография Скрипс в Ла Хоя (щата Калифорния, САЩ), са създали карта, използвайки данните от два спътника – Криосат 2 на Европейската космическа агенция и Язон 1, съвместен проект на НАСА и френската космическа агенция CNES.

Двата спътника били създадени за изучаване на нашата планета от Космоса, но първоначално целите им били различни. Мисията на Криосат 2 била насочена към изследване на полярните ледове, докато Язон 1 наблюдавал измененията на морското равнище (преди да бъде изключен през 2013 година след 12 години работа).

Двете сонди притежават радиолокационни високомери – инструменти, които измерват точното разстояние между спътника и повърхността на Земята (или дъното на океана).

Апаратите измервали минималните изменения в нивото на повърхността на океана с отчитане на ефекта от грешката на временни явления (например вълни и приливи). По такъв начин било установено, че океанът реагира на гравитационното привличане на подводните особености, такива като планински хребети. Подводните планини например деформират повърхността на морето с гравитационното си привличане.

„В продължение на много години имахме само две основни възможности да получаваме данни от подобен род – казва Сандуел. – Първата – през 1995 г., когато бяха разсекретени данните от спътника Geosat от ВМС на САЩ, втората – по време на работата на европейския спътник ERS-1, занимаващ се с дистанционно сондиране на Земята.

През 1997 г. систематизирахме тези данни и съставихме първата карта на морското дъно, но пропуските в изучаването на дъното на океаните бяха около 90%. Новата информация подобри нашата карта минимум два пъти – сега нашите данни са доста по-точни.“

При съставяне на старата карта учените успели да открият подводни вулкани – планини, които се възвисяват на повече от два километра от морското дъно. В новата работа те успели да установят минимум 20 000 неизвестни по-рано подводни планини с височина 1,5-2 километра. Те са разхвърляни в сравнително млади региони от морското дъно.

Картата позволила също така по-подробно да се разгледат утаечните породи на морското дъно. В северната част на Индийския океан е открит подводен хребет, преминаващ през Бенгалския залив – утаечна покривка с дебелина 8 километра (тоест по височина този хребет може да се сравни с Хималаите).

В Мексиканския залив е открит хребет, където свежа магма е била изхвърлена на повърхността, образувайки нова океанска кора. Този хребет е прекратил формирането си преди около 150 млн. години и постепенно е погребан под утаечни породи, но геолозите могат да го конструират по следите от това как Юкатан и Северноамериканската плоча са се движили в този регион дълги години.

В Южния Атлантик е открит 800-километров хребет, очевидно образувал се, след като Африка и Южна Америка са се отделили една от друга преди 85 млн. години.

Според екипа на Сандуел геолозите от цял свят сега могат да използват тази подробна карта, за да определят как са се придвижвали океанските тектонски плочи. Например част от Индийския и Южния океан между Антарктида и Австралия доста зле са изучени към сегашния момент.

Австралийските учени планират експедиция с изследователския кораб nvestigator за изучаване на загадъчната подводна формация Gulden Draak Knoll, която може да е фрагмент от древен континент. Благодарение на получените данни тази изследователска група ще може да планира плаването доста по-ефективно.

Подробности за изследването са публикувани в сп. Science.