Голямата ми младежка мечта бе да стана театрален режисьор. За съжаление, случиха се  години с нулев прием по специалността и се наложи да се преориентирам към правото. Баща ми бе човек на точните науки и не разбираше аспирациите ми към нещо толкова неопределено като театъра. При все това един ден той остави в малкия ни апартамент, на кухнеската маса, която ми служеше едновременно и за ученическо бюро, малка книжка, озаглавена „Пристанища за мигове” с автор проф. Любомир Тенев.

Човешките мечти са обречени да не се сбъдват или да се превръщат в разочарования. Не зная кое от двете е за предпочитане. При мен обаче се оказа малко по-различно. Така и не станах театрален режисьор и не поставих „Ричард III”. Любовта ми към театъра обаче придоби друг образ и друга плът. Животът ми даде възможността да режисирам най-големия български актьор Георги Калоянчев в делото на живота му. Оказах се в ролята на негов адвокат за пътен инцидент, при който той сгази една жена на шосето край Сливен. Приятелството ми с Калата в последните години на живота му се оказа кратко, но интензивно. Спомням си как ме возеше в стария си автомобил, за да ме отведе в апартамента си в „Лозенец”. Докато чакахме да светне зеления светофар някак неусетно поведохме разговор за проф. Любомир Тенев. Актьорът си спомни, че на лекциите на професора във ВИТИЗ за „Ромео и Жулиета” студентската аудитория неизменно ставала на крака и го аплодирала.

- Адаш, ама ти откъде знаеш за Любо Тенев? - попита ме зачуден Калоянчев

- Ами той е мой земляк - отговорих.

Малцина  от моите съграждани са чували за родения през 1915г. в Хасково проф. Любомир Тенев. За него няма страничка в интернет. Няма нищо споменато и в без друго постния сайт на общината, информиращ за известните хасковлии. Може би така е редно, защото професорът не е гражданин на Хасково. Той е много повече. Гражданин на света е. Племенник е на друг велик и обречен на конюнктурна забрава хасковлия - проф. Асен Златаров.  Студиите на проф. Тенев за творчеството на Шекспир го издигат до върха на театралната наука. Петър Увалиев –друг велик българин се опита да популяризира трудовете на големия ни театрал по света, но не срещна никаква подкрепа от българската държава.

Аз имах възможността да се докосна до проф. Любомир Тенев. Случи се през 1986г. в Димитровград. Течаха литературните дни „Пеньо Пенев”, но едновременно с това и биенале на театралния плакат. Заедно с проф. Тенев и драматуржката на Димитровградския театър Иванка Ангелова бяхме седнали край малка масичка в кафето на Клуба на културните дейци. Около нас бе пълно с поети, които не ни обръщаха особено внимание. Проф. Тенев  разказваше с тихия си завладяващ глас за познанството си със сър Лоурънс Оливие. Сподели как личния лекар на актьора му забранил да играе в едно представление на „Отело” заради здравословни проблеми със сърцето. За всеки случай лекарят отишъл на представлението да провери дали височайшият му пациент няма да пренебрегне забраната му, но така и не разпознал на сцената Лоурънс Оливие, който се бил дегизирал до неузнаваемост в ролята на мавъра. Любомир Тенев говореше какъв майстор на грима е Лоурънс Оливие: за да изглежда още по-правдиво в образа на Отело, бръснел краката си и ги мажел с плажно масло. После проф. Тенев си спомни посещението си в кафе-театър в Ню Йорк на  постановка на „Вуйчо Ваньо”. Първо решил, че това е гавра с драматургията на Чехов. После, когато видял финала на пиесата да се затваря от нейното начало, си помислил: „Господи, какъв кръг е животът! Това е наистина Чехов!” Попивах думите на проф. Тенев - той умееше да общува на равна нога с много по-млади хора от него. Чувствах го още по-близък, защото и той като мен бе юрист по образование, а голямата му любов бе театъра. Срещата с проф. Тенев съм скътал в спомените си и я пазя като един съкровен миг, който няма да избледнее.

Видях професора няколко години по-късно в София, в градинката пред „Кристал”. Бе обкръжен от група млади хора - негови студенти. Говореше им, ръкомахаше. Изглеждаше по-млад, по-енергичен и по-витален от самите тях. А после, през 1993г., един ден прочетох във вестник некролога му и това бе всичко.

Днес, в обграждащия ни свят на омраза, примитивна злоба и пошлост, в който глупаците се опитват да прогонят от себе си мисълта за смъртта, ставайки алчни, егоистични и безогледни, често се сещам за хора, които са били в живота ми, остойностили са го и след това са ме оставили самичък да вървя по дирите им. В призрачността на нощната тишина при мен идват образите на татко, на Калата, на проф. Тенев. Те сякаш ми прошепват, че добрите хора винаги си отиват от живота без време, дори да доживеят до преклонна старост. Тези хора са неподвластни на смъртта и забравата, независимо, че не фигурират в официални общински и държавни хроники и сайтове, стига само да има някой да ги носи в себе си като един  спомен, като една идея и като един път. Те са пристанища за красиви мигове, които изпълват много малка част от живота ни, но го осмислят изцяло.