Отгледаха ме прабаба ми и леля ми - нейната дъщеря. Калеко -  съпругът на леля, бе колоритният ловен надзирател бай Митьо Музефира. Те бяха невероятна семейна двойка. Влюбени един в друг докато смъртта ги раздели, както си бяха обещали. Леля ми разказа как веднъж, докато била ухажвана от калеко, му споделила, че й се ядат череши. Очаквала той да й купи тутакси половин килограм, но нищо такова не станало. Калеко ми го пропуснал покрай ушите си. На следващата сутрин леля  излязла на двора и ахнала. От другия край на оградата за една нощ било израснало кичесто дърво отрупано с череши. Всъщност калеко отсякъл една череша, метнал я на каруцата и я възправил от външната страна на стобора. Кавалер от класа.

Отгледаха ме в малка къщичка в кв. „Каменни”, в една едниствена стаичка, която бе едновременно спалня на прабаба ми, детска стая на мен и братовчедите ми и всекидневна за цялото домакинство. Леля ни хранеше с постна картофена яхния и понякога за десерт правеше нишесте, но само с вода, защото млякото й идваше малко скъпо. Калеко се случваше да го няма по цяла нощ, а сутринта да се върне с ледени висулки на края на големите си мустаци. Обичаше работата си и често бракониерстващите рибари гледаха спокойно как надзирателят язди коня си далече по отсрещния хълм. В същия момент той излизаше от храстите по потник и събираше мрежите им. Уловката бе в това, че калеко закрепваше на седлото един дървен кръст, мяташе върху него куртката и фуражката си и оставяше обучения си кон да се разхожда в далечината, докато той тихо приближаваше бракониерите.

Бе добър стрелец и го викаха да придружава големците на лов. Уважаваше много Пенчо Кубадински, защото веднъж се бе поинтересувал какво представлява семейството му. Калеко започнал да изброява роднините си, но Кубадински го прекъснал Просто искал да знае колко души живеят в дома на надзирателя.  Отделил според броя им няколко фазана от общия улов и ги дал на калеко. Другите височайши ловци пълнеха багажниците си с дивеч и оставяха калеко да се прибира сам с коня с празни дисаги, вероятно мислейки, че самият той бракониерства и има достатъчно улов. Всъщност и той се хранеше с постната картофена яхния и нишестето, приготвени от леля.

В малката стая, където минаваше детството ми, нямаше телевизор. Вместо това прелиствах книжките от дървената лавица. Най-оръфаната от тях беше онази, в която се разказваше за резервата „Серенгети” в Кения. Калеко я четеше с увлечение, заради описаните там сафарита на лъвове и носорози. Нямаше нужда да излизам навън, за да научавам нещо. В къщата идваха известни хора. Кметът на града Пенчо Пенев, големият специалист по уши, нос, гърло д-р Джуров, столичните хумористи от вестник „Стършел” Христо Пелитиев и Мирон Иванов.

При липсата на телевизия и интернет светът нахлуваше в малката стаичка посредством радиоточката. Бе времето на шейсетте години и радиоточката не спираше да каканиже. Гибелта на Гагарин. След седмица убийството на Мартин Лутър Кинг. След още два месеца и Робърт Кенеди. Пражката пролет. Шестдневната арабско-израелска война. Залавянето на Че Гевара. Стъпването на луната. И разбира се, песните на „Бийтълс”. Всички бяха луднали по момчетата от Ливърпул. Бийтълсманията бе повсеместна. Увлечени от нея, братовчедите ми, малко по-големи от мен, решиха да си направят електрически китари. От нейде домъкнаха хубави дъски, стари и неизметнати от влагата. Разбичиха ги, изрязоха ги по шаблон, излъскаха ги с шкурка, лакираха ги. После събраха парите си, пестени за кино и боза, и си купиха струни, ключове за грифовете, ресторжери и всякакви други необходими джаджи, за да комплектоват китарите. Намериха от нейде електрически кабели и букси и въпреки воплите и протестите на прабаба ми, включиха китарите  в ... радиоточката. След това изнесоха концерт: „Йестърдейййййй” пропяха прочувствено те, радиоточката се опита да ги последва, но изпъшка, после изпука и от говорителчето се процеди тънка ивица синкав дим. Беше си изпяла песента.

Вечерта се върна калеко ми. Той погледна мрачно сдалата Богу дух радиоточка. После се втренчи в китарите и започна внимателно да ги изучава. „Христо, Кириле, Петьо - развика се той на братовчедите - ей сега ще ви строша върху гърбините тия личкалки.” Калеко ми нямаше твърде афинитет към музикалните заложби на момчетата от „Бийтълс” и бе останал с впечатлението, че китарите служат не да издават звук, а да бъдат лашкани без особен разум наляво-надясно от музикантите. Оттам и бе сътворил думата личкалка. Вбесяването му обаче не бе плод на естетически разнобой с музиката на „Бийтълс”. Той просто бе установил, че китарите са направени от дъските, които служат за канати на каручката му.

Онзи злополучен инцидент с китарите вече е в миналото. Както са в миналото шейсетте години на миналия век. Братовчедите ми отдавна не се интересуват от музика. Бачкат като автомонтьори. Превърнали са се в уморени и излъгани от живота мъже. Калеко не е сред живите. Така и не отиде в „Серенгети”, за да стреля по лъвове и носорози. Всъщност по ирония на съдбата последната му работа бе като пазач в една ...черешова градина.

Сигурно всичко, за което говоря, е празна работа. Особено за хората, които броят по джобовете си жълтите стотинки, срещу които се продават. Но все пак нещо има. Нещо незримо, но адски необходимо. Това е духът на шейсетте, на младостта или детството ни, на мечтите ни, на илюзиите ни, на нашето истинско аз, намерило осъщественост в копнежа за свобода. Този дух не е погребан, той е още жив,  Просто се намира някъде в нашето вчера, заради което все още сме това, което сме днес.