Не съм особено сведущ в шахмата. Поне не толкова, колкото в бриджа. Но от обща култура знам, че гамбитът е вид дебют, при който доброволно белите жертват още в първите ходове фигура, обикновено пешка, за да получат предимство в играта.

Когато царят дойде в България, за да се впусне в управлението й, аз нямах никакво отношение към политическите му аспирации. Не съм агитирал за него, нито съм лепил плакати с образа му. За областен управител ме предложиха група бизнесмени, които бяха подпомогнали кампанията му в Хасково и които имаха големи надежди за някакво ново начало, за разлика от мен, вечния песимист. Впоследствие отказах да вляза в партията на царя като вежливо отклоних поканата му. Написах му писмо, че никога не съм членувал в партии, политически и други обществени организации и съм непоправим индивидуалист. Не мисля, че царят е обърнал особено внимание на писмото. Той нищо не надценяваше в България, освен бащинията си. Мимоходом отбелязвам, че дали е следвало имотите, които той смяташе, че са на предците му, да му бъдат реституирани или не, не е правен въпрос, а исторически. Не случайно имотите се водят не на цар Фердинанд, а на интендантството към двореца. Самото интендантство е служба към монархическата институция. От тук е много просто да се съобрази, че тези имоти не следва да се връщат на Симеон Сакскобургготски като наследник на дядо си и баща си. Те не им принадлежат като на частни лица, а като на български царе. Следователно тези имоти биха могли да се реституират само ако у нас се върне монархията като форма на държавно управление.

Не за имотите обаче ми се говори сега. Ще ми се да разкажа друга история. С царя съм се виждал няколко пъти. Никога не криеше досадата си от разговори по служба. Предпочиташе да разказва анекдоти, да говори за внуците си или за живота си в Испания, където е ръководел не цяла държава, а единствено иконома си. Ползваше силни мъжки парфюми в изобилие, малко над приличното. Стискаше силно ръката при здрависване, но с воднистите си очи избягваше погледа на другия. Не говореше никога нещо съществено, но помнеше много добре имената на събеседниците си. Винаги се е обръщал към мен по име, което ме учудваше, защото не бях от близкото му обкръжение. Сакскобурготски обичаше да идва на някои от сбирките на областните управители в провинцията и имам чувството, че така се разсейваше от досадата да подписва бумаги в столицата. Веднъж в края на февруари 2003г. той пристигна в хотела, в който се бяхме събрали всички губернатори край Ямбол, в местността Бакъджиците. Имаше някаква суха официална част, след което слязохме в ресторанта да вечеряме. Областният управител на Ямбол Минчо Спасов бе подредил няколко маси, на които имаше по пет стола. На четири от столовете на всяка маса бяха поставени визитки с имената ни. Петият стол не бе обозначен с име. Озовах се на маса, на която срещу мен седяха габровският колега Цецо Нанев и кърджалийският Калин Примов, а редом до мен бе управителят на Софийска област Олимпи Кътев. От лявата ми страна бе празният пети стол. Организацията на вечерята се оказа любопитна. Царят седна на масата до Минчо Спасов и кметицата на Ямбол. Впоследствие се оказа, че петият стол на всяка една от масите е за него. На едно място той пиеше аперитива си, на друго консумираше ордьовъра, на трето десерта, кафето и т.н. При нас царят зае свободния стол от лявата ми страна за вечерята. Бе някаква безвкусна вегетарианска приумица на домакините, но царят не бе твърде придирчив към храната. Поведохме разговор по любимите му теми. Внуците в Испания, вицове....изведнъж през мен се надвеси Олимпи Кътев и сервилно попита царя за предстоящото посещение на президента на Русия Путин на 3-и март в България. Поинтересува се с кого Путин ще подписва договора за сътрудничество, за да можел и той да уреди Софийска област с договорености със Санкт Петербург. Въпросът бе изключително тъп. Естествено бе, че основният договор ще се подпише между двамата президенти - Путин и Първанов. На Симеон Сакскуборготски съответстваше Михаил Касянов като премиер на Русия. Царят обаче изслуша внимателно въпроса. Вдигна пръст и каза, че това е много интересно и трябва да си го запише, за да поиска допълнителна информация. Той бръкна в сакото си, извади тефтерче и скъпа писалка. Светлината падаше малко косо и затова царят се извърна към мен, така че спокойно можех да виждам какво прави. Разтвори тефтерчето на празна страница и записа... не записа, а изрисува две вълнообразни линии. В първия момент не повярвах на това, което виждам. За да не прихна прехапах език и в очите ми избиха сълзи на болка и смях едновременно. Царят затвори невъзмутимо тефтерчето с двете нищо незначещи вълнообразни черти, прибра го във вътрешния джоб на сакото заедно с писалката и после кимна отривисто с глава в знак, че е приключил с това и можем да продължим разговора. След няколко минути Симеон Сакскобурготски стана от масата и се запъти към съседната, за да изяде там десерта си. Споделих с колегите си какво съм видял, но те отказаха да ми повярват. Не се разсърдих. На тяхно място и аз не бих повярвал, ако не бях видял всичко това с очите си. От професионален опит знам, че истината се радва на по-малко доверие от лъжата.

Днес, когато са минали десетина години от онова време, си мисля, че всичко си има обяснение. Царят си е цар, дори и гол. Пешките са призвани да бъдат жертвани от него за личен интерес и удоволствие, дори да са достатъчно значими пешки, за да ги знае по име. Правилата в живота са както при шахмата. Друг е въпросът, че не съм сигурен доколко царят въобще разбира от шахмат. Или от бридж.

Както е добре известно, той е експерт в покера.