Приятели, това не е шега. Подобно заглавие предизвиква младежки ентусиазъм и трепети в слънчевия сплит, поне за всеки заклет фен на научната фантастика. Физиката и нейните глупави правила непрекъснато подрязват крилете на мечтите ни – най-близката звезда е на 4 светлинни години от нас – за да стигнем там, ще ни трябват десет пъти по толкова. Най-бързите ни кораби достигат едва стотни от светлинната скорост. Колко още трябва да чакаме и ще поемем ли някога към звездите? Емоционалното лирично отклонение получи своето място, сега е време за фактология.

Доктор Харолд „Сони“ Уайт работи върху хиперпространствен двигател в Космическия център Джонсън на NASA. Какво ще кажете за това изречение? Работата е все още в много експериментална фаза, но добрият доктор и екипът му вече могат да начертаят бъдещите планове за истински космически кораб тип Enterprise, а също и как би изглеждал той, ако всичко върви гладко. Вижте го в момента. 

Това е корабът, който може да ни отведе там, където хората никога не са стъпвали. Което е малко иронично твърдение, изпълнено с холивудски патос, защото единственото място, на което сме били е Луната. Въпреки това, концептуалният модел е впечатляващ. Той е дело на 3D дизайнера Марк Радемейкър, който е работил с доктор Уайт, за да създаде модела. Корабът е обгърнат от два огромни пръстена, които създават хиперпространствения тунел, през който да стигнем стотици светлинни години от нас. Точно като в научно-фантастичен филм.

Основата на модела е вдъхновена от Матю Джефрис, човекът, който стои зад дизайните на корабите от Star Trek поредицата. Доктор Уайт, чиято ежедневна работа включва изследване на алтернативни задвижващи системи за междупланетни полети (искам подобна характеристика в резюмето си!), разработва нов теоретичен модел, който да реши проблемите около хиперпространствения двигател. Теорията разчита на скорости, по-високи от светлинната, базирани на уравненията на Айнщайн от неговата Обща теория на относителността. Уайт цели да подобри вече представената идея за свръхсветлинен двигател от Мигел Алкубиер – мексикански физик-теоретик, който през 1994 година публикува разработка, наречена по-късно Двигател на Алкубиер. 

Космически кораб, екипиран с хиперпространствен двигател, ще позволи пътувания със скорости над светлинната чрез огъване на време-пространствения континуум около себе си, по този начин скъсявайки разстоянията. В локалната Вселена корабът няма да се придвижва, избягвайки ограничението, наложено от самия Айнщайн – нищо не може да се движи по-бързо от светлината. (Идея, много подобна на начина, по който навигаторите от Дюн на Франк Хърбърт осъществяваха хиперпространствени пътувания)

Фантастика или реална наука?

За разлика от фантастичните блокбастъри като Interstellar и Jupiter Ascending, работата на д-р Уайт в центъра на NASA за развитие на задвижващите системи е истинска наука. Департаментът може би получава само трохи от огромния бюджет на космическата агенция, но има определени поводи за оптимизъм. Като следното изказване на самия Уайт: „може би още нашето поколение ще доживее преживявания и пътувания ала Star Trek”.

Харолд Уайт и колегите му не подготвят холивудска продукция, нито източват бюджета на САЩ за космически проучвания. Те не просто вярват, че хиперпространствен двигател е теоретично възможна постановка, но са започнали работа по конструирането на такъв. В свръхсекретното поделение на NASA – Eagleworks (това е мястото, в което най-лудите идеи се тестват и се строят най-модерните прототипи за изпитания), екипът на Уайт се опитва да намери практически доказателства за възможността да се огърне време-пространството с цел придвижване. 

Учените са конструирали специална интерферометрична установка, която ще се опита да създаде и отчете микроскопични хиперпространствени мехурчета. Уредът се нарича Хиперпространствен интерферометър на Уайт-Джуди. Експериментът може би изглежда като твърде отдалечен и неприложим на практика, но успехът му може да доведе до междузвездни пътувания по-скоро, отколкото очаквате.

„Въпреки че това е много малко проявление на този феномен, то ще бъде неоспоримо доказателство за практическата възможност за огъване на пространството. Спомнете си 1942 и пътвите контролирани опити с ядрен разпад – реакция, която е генерирала „колосалната“ енергия от половин ват. Само година по-късно е въведен в експлоатация реактор с мощност четири мегавата“, споделя доктор Уайт.

Според учения, представената на изображението пътна карта трябва да бъде следвана, за да се постигне целта – а именно междузвездни пътувания. Всичко това звучи твърде фантастично, още повече изявленията на доктора, че „ако експериментите се увенчаят с успех, той ще построи двигател, който ще ни отведе до Алфа Кентавър за две седмици“. Науката обаче изисква пионери и мечтатели, и ако финансовите параметри зависеха от мен, щях да зарина доктор Уайт в зелена валута, дори само заради обещанието за свръхсветлинен двигател в моя жизнен цикъл. Тъй като въпросните параметри не зависят от мен, остава ми само да чакам и да следя работата на Харолд, надявайки се той да успее.