Китай е замислил дързък проект - железопътна линия, свързваща Пекин със САЩ. Спънката тук обаче е руският президент Путин, чиито колебания са от съвсем прагматично естество, пише колумнистът на Дойче Веле Франк Зирен.
Още не беше изсъхнало мастилото под договора за газови доставки в размер на 400 милиарда долара, сключен миналата седмица между Русия и Китай, и на Запад се разнесоха страховете, че се създавал нов Източен блок. Всъщност нещата далеч не са стигнали дотам. Руският президент Владимир Путин просто иска да си запази правото на избор между Китай и Европа. В крайна сметка преговорите за газовите доставки не се водят откакто Западът наложи санкции на Русия заради украинската криза, а текат вече от над десет години. Истинският печеливш от сделката следователно е Китай, който извлича дивиденти от отслабената позиция на Русия в Европа и успя да се пребори за твърде изгодна цена. Затова сега има добри шансове за прокарването и на още по-дръзки проекти. Не е случайно, че именно сега китайските медии информират за гигантски инфраструктурен проект, който може да се реализира само с руска благословия, но би бил от полза както за Русия, така и за Китай.
Става дума за високоскоростна железопътна линия от Пекин през източноруския пристанищен град Владивосток та до САЩ. Западът начаса обяви, че проектът не може да бъде реализиран, а най-малко пък от китайците. Вярно обаче е точно обратното. Никой друг освен китайците не е в състояние да реализира подобен проект. Те са единствените, които са готови да финансират такъв проект. Спънката тук е руският президент Путин, който предпочита да гледа на Запад, вместо към задния си двор. Затова и Сибир с право се чувства пренебрегнат. Ако Сибир беше китайски, китайците отдавна щяха да са убедили Фолксваган да построи там свой завод. Но докато руската икономика продължава да е с отслабени позиции, Путин си има съвсем други грижи.
Транссибирската железница
Транссибирската железопътна линия е строена миналия век. Тя оживи икономически по-скоро двете си крайни точки, отколкото страната, през която преминава. А самият Путин няма нито парите, нито пробивната сила, за да изгради градове по протежението й. Пък и с кого ли би могъл да ги насели? Затова пък китайците разполагат с предостатъчно хора. Тъкмо това е и причината, поради която Путин се колебае. Китайците биха могли да използват проекта, за да "превземат" постепенно източното крайбрежие на Русия, както вече сториха в Тайланд и Виетнам, където играят все по-важна роля.
Всичко това кара Путин да се колебае въпреки примамливите аргументи на китайците. За тях парите не играят никаква роля и Русия няма да е първата страна в света, на която те помагат с изграждането на железопътни линии. В Кения например те ще строят железопътна отсечка от 600 километра, която да свързва столицата Найроби с източноафриканския град Момбаса. Китайците навлязоха и в Аржентина с нови железопътни трасета. Тук те прилагат натрупания у дома опит. От две години насам в самия Китай функционира най-дългата високоскоростна железопътна линия в света. Влаковете взимат разстоянието от 2 300 километра между Пекин и Гуанджоу само за осем часа.
От Пекин до Америка
13-те хиляди километра от Пекин през Владивосток до САЩ, биха могли да се взимат за два дни, при скорост на движение от 350 километра в час. Двеста километровият тунел под Беринговия проток би бил четири пъти по-дълъг от тунела през Ламанша. Китайските инженери обаче не се притесняват от подобно предизвикателство. Проектът би свързал по суша Русия и Северна Америка, а това ще е важно не само за хората, които за един ден ще достигат до Китай или до САЩ. Подобна връзка би имала огромно значение и за товарния транспорт, както и за руските суровини. Да не говорим, че би означавала и прилив на самочувствие и нов имидж в очите на света.
Проблемът обаче е в това, че Путин не е президент на някоя страна от Третия свят, която благодарно и охотно разтваря вратите си за китайците и в замяна на това им предлага достъп до суровини без да се пазари за цената. Путин може да е прагматик, но той трябва да внимава да не се поддаде на лабилната руска национална гордост. В края на краищата някой ден Пекин би могъл да се аргументира точно като него по повод на Крим. Нали ако собствените китайски сънародници внезапно се окажат в беда, Пекин би бил принуден да им се притече на помощ - в Русия! Затова на китайските граждани явно още дълго ще им се налага да взимат самолет от Пекин за САЩ. А Владивосток ще си остане за тях последна "спирка желание".
