Бивш мой съученик ми сподели мнението си, че се хабя в дребни битки с недостойни противници. Не го каза от съчувствие към мен, искаше да си върне за друг наш спор. Но беше прав. Какво да правя, като и занаятът ми се заключава в това да водя  низ от дребни битки, в които да спасявам обикновения човек от регламента на системата, при това предимно неуспешно. Колкото до усилията ми да се боря срещу узурпирането на родния си град, това също не е бог знае колко велика битка, доколкото все по-трудно намирам хора в Хасково, с които да проведа борбата и още по-малко хора, заради които да го правя. Това, че враговете ми не са на особено високо ниво, едва ли е мой проблем - те са ме избрали за противник, а не аз тях. Нямам лични причини да застана срещу тях, нито ми е особено приятно срещу цинизма на интереса да протипоставям романтични ценности. Да, битките ми  не са  исторически, величествени и уникални. Други хора на други места водят същите малки битки.

Онзи ден бях по работа във Варна и установих, че градът е придобил съвсем мизерен вид. Окаяни улични платна и тротоари, неугледни сгради, а центърът е разровен целия, за да се застели с грозни декоративни павета. Въпреки че Кирил Йорданов е вече абдикирал от кметския стол, все още се усеща духът на системата, наложена от него. Всеки узурпатор си отива един ден, но раните, нанесени от него, го надживяват. След бунтовете преди време, сега площадът пред общината във Варна изглежда уморен и само  грамадата камъни и некролозите на самозапалилия се Пламен Горанов напомнят за неотдавнашните драматични събития на това място.

Тъкмо тази умора на варненските хора и улици обсъждах в съботната вечер с мои клиенти в малко ресторантче с карирани в червено и бяло покривки, в един от моловете. Бяха около трийсетте. Мъжът бе весел и шеговит, докато дамата бе мрачна и затворена в себе си. Попитах я защо е така тъжна и унила, а тя ми отговори, че не се чувства достатъчно сексуално задоволена от кавалера си. Погледнах я леко шокиран, като реших, че ме поднася, но Милена ме гледаше с наивна невинност и разбрах, че не се шегува. Момчето ровеше в интернет на мобилния си телефон и нехайно отбеляза, че  напоследък предпочита телевизора пред момичето. Помолих го да надникне в haskovo.net, където тъкмо бе излязла първата ми ремарка. Милена взе телефона от приятеля си и се зачете.

- Виж – обърна се тя към мен, - има някои доста злъчни коментари.

- Предполагам - отвърнах без особено притеснение. - Даже мисля, че знам кой е авторът.

- Сигурно е  мъчително да пишеш с името си, а да ти опонират анонимно - забеляза момичето, като продължаваше да следи постингите. - Знаеш ли, май и други разконспирираха човека със злобните писания и сочат същото име, в което и ти се усъмни. Според мен той не се интересува от написаното, а те напада лично.

- Може да го е засегнало написаното – казах, - може да се е разпознал в някого....Ти не би ли се обидила, ако следващия път опиша разговора ни с теб относно сексуалната ти незадоволеност, дори без да спомена името ти?

Милена се усмихна. В очите и изчезна сянката на тъгата и неудовлетвореността.

- Съгласна. Пиши за мен. Можеш да ме наречеш Моника.

- А мен Бил Клинтън- обади се кавалерът й с обичайната си насмешливост.

- И ти ли искаш да си анонимна? Смяташ ли, че това те прави по-недостъпна за обидите и подигравките?

- Не - отговори момичето. - И ако е въпрос, и твоят човек със злъчните постинги излезе да пише с името си.....извадиха на светло къртицата.....А аз не искам да съм анонимна. Просто колегите и приятелите ми ме знаят не като Милена, а като Моника. Няма защо да се крия - не съм казала и направила нещо лошо или срамно.

Почувствах се неудобно. Момичето искаше не да се скрие  зад името Моника, а да се легитимира чрез него.

- Добре, Моника, - казах решително. - В следваща ремарка ще присъстваш, макар да не знам още защо и как.

Сега, в късния час, когато съм сам и пиша обещаното на Моника, си мисля, че всички ние, дето имаме самочувствието и участта на обикновени хора, водим своите битки. Вярно, дребни са, но е по-добре, отколкото да коментираме отстрани, сякаш стоим над мизерията, в която живеем. Може да са битки като моите - да  спасявам свободата на хората и на техния дух. Или като битката на Моника, която се бори за своето нормално женско право да бъде щастлива с един мъж. Дребни отколешни битки на доброто  срещу злото. Трудни битки, защото лошото обикновено е анонимно, макар и разпознаваемо. Но истински битки за истински каузи и с истински врагове. Може някой да опонира разумно, че се хабим, че нито каузите са чак толкова стойностни, нито враговете ни имат необходимата класа. Може, да.....но би било жалко. И не за мен, а за хора като Пламен Горанов, който в една такава дребна битка, за не съвсем величава кауза и срещу неособено достойни врагове... изгоря в огъня, който сам запали.