От х:

Днес в x:

ПМГ-талант литературно дарование №1 в България

Петър Вълчев бе оценен по достойнство на втори национален форум

Абитуриентът от хасковското ПМГ „Акад. Бояд Петканчин“ Петър Вълчев стана литературно дарование №1 на България, след като спечели националния конкурс за млади автори „Петя Дубарова“. Снощи 12-класникът получи наградата си на церемония в Бургас заедно с останалите лауреати в конкурсите за поезия и проза от цялата страна.
Петър бе един от тримата оценени като най-добри разказвачи заедно с варненецът Пламен Ангелов и Деница Пенчева от София. Престижно жури от писатели и критици така и не можаха да определят чий разказ от творбите на тримата гимназисти е по-добър и затова поделиха призовете. Хасковлията се представи с разказа си „Цветя“ който може да прочетете по-долу.
Наградените получиха диплом и парична премия в размер на 140 лв, а творбите им ще бъдат публикувани в периодичното издание „Петя Пристан зелен”. Сборникът е ежегоден и е неизменна съпъстваща част от конкурса. „Петя Дубарова“ се провежда за 18-ти пореден път, като репутацията на конкурса е толкова голяма, че е вкаран в Националния календар за извънучилищна дейност. Лауреатите му пък получават правото да попаднат в националната програма с мерки за закрила на деца с изявени дарби. Така класираните на първо, второ и трето място ученици имат право да кандидатстват за целогодишни стипендии.
Победата в Бургас е втора поредна за Петър в национален литературен конкурс. През октомври миналата година той триумфира във форума на , Министерството на околната среда и водите под надслов „Ако можеха да говорят...животните“. Разказът му „Кучешки истории“ освен че взе първо място, събра и огромно одобрение във форумите на Хасково.нет след публикуването му на сайта. За „Петя Дубарова“ обаче момчето пише нов разказ, защото според регламента, в конкурса участват само и единствено непубликувани творби. Любопитното е, че изрично условие на конкурса е участието да е анонимно. Така няма как талантът да избуява с протекции, а оценката да идва с „подаръци“. Затова „Петя Дубарова“ е един от малкото литературни форуми в които ежегодно влиза нова кръв, за разлика от познати муцуни, сменящи само сцената, където изявяват своя „талант“.

Как изглежда таланта, вижте в откровението на Петър :

                                                        

    Цветя
Рибките умират, когато не ги храниш – това научих миналото лято. А това лято разбрах, че могат да умрат и от преяждане. Така приключи историята между мен и домашните любимци. Остана ми само един празен аквариум. Миналия ден обаче го съборих, докато го почиствах, и се напука. Сега вече беше напълно непотребен.
Беше ми подарък от Мария – моята приятелка. Исках да й кажа, че излизам, но видях, че гледаше замечтано през прозореца, затова реших да не я притеснявам. Светлината, идваща отвън, я осветяваше. Беше толкова красива.
Първо, трябваше да изхвърля аквариума. Когато го пуснах в контейнера, отвътре се чуха ужасни звуци. Бяха кварталните котки, които сигурно са търсели нещо за ядене. Побягнаха уплашени.
После трябваше да отида до цветарския магазин. Представях си го като някоя джунгла. Никога не съм харесвал цветята, но пък Мария ги обичаше. Магазинчето се намираше между два големи блока. Приличаше ми на малко дете, хванало за ръка родителите си.
Вътре заварих един мъж, който тихо си припяваше някаква песен, докато подреждаше цветята. Също така правеше и някакви странни движения с главата, които доста приличаха на танц. Дори не забеляза, че съм влязъл. Трябваше да привлека вниманието му.
Добър ден! – извиках силно.
Какво имаш предвид ? – изненадано отвърна той.
Моля? – попитах учудено.
Пожелаваш ми да имам добър ден или отбелязваш, че денят е добър.
Бях чул, че този човек е луд, но мислех, че са само слухове.
По-скоро Ви пожелавам да имате хубав ден – казах аз.
Защо? Твоят не е ли достатъчно хубав?
Хубав е.
Че защо? Какво толкова е станало?
Бях в магазина от няколко секунди, но този вече успя да ме изнерви с безумните си въпроси. Беше нисък и слаб мъж. И грозен…доста грозен. Кожата му беше мургава и му липсваха няколко зъба.
Днес с приятелката ми имаме годишнина – казах аз.
Каква годишнина?
От първата ни среща.
Ах, колко прекрасно – млади влюбени! – каза продавачът с може би най-противната усмивка, която съм виждал. – Нещо ми подсказва, че не си тук само за да се похвалиш – добави той.
Никога нямаше да се похваля, ако Вие не ме бяхте попитали – усещах, че тонът на гласа ми ставаше все по-висок.
Добре, тогава какво искаш?
Един букет.
Мъжът избухна в смях. Усмивката му наистина беше отвратителна.
Защо се смеете? – попитах аз.
Това е все едно да влезеш в ресторант и да кажеш: „Искам нещо за ядене”. Не става така.
Добре де, дайте ми един букет от…рози. Да, нека са рози.
Не може – каза той, гледайки ме с изцъклените си очи.
Как така?
Виж момче, разбирам, че не знаеш нищо за цветята, но не наказвай приятелката си затова.
Едва ли ще я накажа, като й купя букет – започвах да се ядосвам все повече.
Букетът, сам по себе си, не означава нищо. Това е все едно да намериш някой камък на улицата и да й го подариш.
Тогава какво предлагате да направя?
Като начало – не бъди такова дърво. Вложи малко романтика. Жените усещат кога нещо е направено с любов. Букетът, който й подаряваш, трябва да показва чувствата ти към нея. Не трябва да й дадеш просто някакви цветя, трябва да й подариш точните цветя. Мога да ти помогна, ако искаш.
Думите му ми звучаха като пълни глупости, но единственият начин, да купя букет по-бързо, бе да се съглася с него.
А сега ми разкажи за приятелката ти – започна той. – И тя ли е особнячка като теб?
Струваше ми се странно някакъв луд да ме коментира, но трябваше да се сдържа.
Тя…тя не говори много, но пък винаги се старае да е мила и добра – казах аз.
А красива ли е? – каза тези думи почти шептейки, сякаш плануваше някакво велико дело.
Най-красивата!
Красива и тиха…красива и тиха – повтаряше той. – Красива и тиха като безкрайните поляни с лалета. Лалета! Точно така – лалета. Това са цветята за твоето момиче.
Започна да подскача и да издава някакви радостни звуци. Да, определено беше луд.
Казваш, че е мила и добра. Мисля, че няколко бели лалета ще свършат работа… Все пак трябва да й покажеш, че я обичаш, затова е хубаво да сложим и няколко червени… Какви са очите й?
Сини.
Сини – разбира се – той продължаваше да изпитва някакво извратено удоволствие от правенето на букета. – Ами косата?
Руса – отговорих аз. Изненадващо, начинът, по който този човек свързваше характера на хората с цветята, ми се стори доста очарователен. Малко зловещ, но все пак очарователен.
Точно това липсваше – няколко жълти лалета, и твоят букет е готов. Заповядай.
Най-накрая! Благодарих му, платих и си тръгнах. Този човек много ме уплаши. Едва ли някога ще се върна отново при него. Когато излязох от магазина, единствено светлината от нощните лампи разпръскваше мрака. Трябваше да се прибирам. Въпреки всичко ми се струваше, че букетът беше станал хубав.
Вкъщи ме чакаше Мария. Стоеше на същото място, където я оставих последно. Пак гледаше през прозореца. Светлината вече не я осветяваше. В тъмното изглеждаше някак загадъчна, но все пак прелестна. Приближих се до нея и й казах:
Любовта продължава дори и след смъртта, мила моя. Почивай в мир!
После оставих букета пред портрета й.

Източник: Haskovo.NET

Facebook коментари

Коментари в сайта

Случаен виц

Последни новини