Екзистенциалният психотерапевт Африд Ленгле разсъждава върху причините за мързела и изразява съмнение, че той трябва да бъде преодоляван.
Това, което наричаме мързел, в действителност е отрицание на натрапените ни стереотипи, правила на поведение, ценности, цели и задачи. В изчистен вид мързелът не съществува. Ние винаги правим нещо – общуваме със света, със самите себе си и с бъдещето. За естественото съществуване е много важно всеки да върви по своя път, а не по този, който е зададен или предписан.
Затова да те мързи, да отлагаш работата си за после, да пропускаш часове в училище, означава да се защитаваш от предписанията, които ти пречат да бъдеш самия себе си, да защитаваш живота си.
Дори ако само реагираме на интуитивното усещане „харесва ми – не ми харесва“, така или иначе поддържаме своята креативност: като ни мързи да правим, това, което не ни е на сърцето и оставяйки време и сили за нещата, към които имаме склонност.
Това е начин да преживеем неблагоприятното време.
Мързелът ни дава временно пространство за нас самите. Не може да пропуснем и друга нейна форма, която се състои в отлагането на работата, която имаме. Тя е неуютна, защото психологическият натиск непрекъснато нараства. Ние разбираме, че задачата рано или късно трябва да бъде изпълнена. Натискът поражда угризение на съвестта, което възниква винаги, когато не правим това, което трябва.
Но това има и своя положителен ефект – създаването на пространство. То е необходимо, докато у нас не съзрее това или онова решение, докато не се проясни смисъла на проекта. Колкото повече наближава крайният срок, толкова по-очевидна става вредата, която може да бъде нанесена от неизпълнението на работата и толкова по-осезаема става ценността ѝ.
Именно осъзнаването е мотивацията, която е необходима, за да осъществим замисленото.
„Нужно ли ми е това наистина? Чувствам ли необходимост от това за своя единствен живот?“ – зад всеки случай на мързел звучи този несъзнателен, то абсолютно ясен въпрос. Отговорът – отрицателен. На практика той означава: „Сега за мен е по-важно друго!“