В навечерието на 50-годишния си юбилей, който ще отпразнуваш на 18-ти ноември, правиш и първата си изложба в Хасково от 7 години насам. Каква е равносметката ти след половин век живот?
Някак си неусетно се изниза времето. В един момент животът се оказва наистина толкова кратък, че може човек да го осмисли пълноценно само през изкуството.
Изложбата ми в галерия „Форум“ е живопис. Показвам 25 от картините си, рисувани през последните години. Някои са с акрил, други - смесена техника. Тази изложба е по-скоро като маркиране на осмисленото от мен през годините.
Живял си в с. Крепост, в Димитровград, като студент във Велико Търново, после доста години в Хасково, а сега от една година си в София, как градът влияе върху творчеството ти?
Това, което аз рисувам няма връзка, с това къде го правя. Дали ще е на село, Хасково, Димитровград, София...все тая.
Посоката, която съм си избрал, не е свързана буквално с населеното място, където съм, защото не ме вълнува толкова видимото. За мен е важно да се ровя в духовната страна на живота, на невидимото- онова, което за мен носи същността на сериозното изкуство. Тоест не буквално да копираш изображенията, които виждаш и те впечатляват, а да изразяваш, което носиш вътре в себе си като преживяване, като начин на мислене, като осмисляне на света. И в такъв случай няма значение къде рисувам.
Аз смятам, че както човек рисува, такъв е и той самият. На платното няма как да излъжеш. Не всички хора са искрени в битието си, но в изкуството няма как, то просто е огледален образ на автора.
Автор си на идеята за издигането на гигантски 12 м. кръст край с. Крепост, как се роди инициативата?
На мястото, където ще бъде издигнат кръста в стари времена е имало турски конак. От там е и името на местността край с. Крeпост „Конака“. На практика това е първото възвишение от Източните Родопи. Виждат се всички околни села на Димитровград, та чак до Стара Загора. Мястото е географски кръстопът. Идеята ми е да се забие кръста и след това, дай Боже, да се възстанови някогашния параклис “Св. Константин и Елена“, който е бил също на това място. Бил е съборен по соц.времето, при изграждането на Домостроителния комбинат. После години наред по шосето, което минава покрай възвишението ставаха зверски катастрофи и загинаха много млади хора.
Надявам се след време да се получи цял култов комплекс край селото. Димитровградският исторически музей има проект за възстановяване на раннохристиянския некропол, който беше открит при трасирането на АМ „ Марица“. Той е заснет, камъните от него са събрани и сега може да бъде възстановен в идентичния си вид. Така ще се покаже духовността на това място, от където е и моя род. Надеждата ни е, че догодина за 21-ви май, когато е празника на Св.Св. Константин и Елена, поне кръста да бъде готов.
50 години малко или много са и за какво?
За рисуването един живот не стига, естествено. В един момент, когато се зададе тази датата, започнах да се замислям всъщност какво оставям като следа, защото от тук нататък вече следват неща, които би трябвало човек да ги прави с по-голяма рутина, с по-голямо разбиране, с по-голяма мъдрост. Така че, може би, тази годишнина е точно като един водораздел. Аз не знам кой е решил да се честват рождените дни, може би някой епикуреец, който е искал да покаже на света, че човек трябва да се радва от живота. А пък аз мисля, че изкуството е най-естествената радост в живота, защото изкуството е и спасение. Важно е заради ценностната система, която то формира и вътрешноосъзнатата свобода, защото българинът не е свободен човек. А от това следват купища проблеми. Истинната вяра е свободата. Те са сред темите, които преследвам в моите картини. И за мен всъщност рисуването е точно това-едно пространство, в което свободния дух трябва да се рее, както там-в картината ми „ Небесните хвърчила“.
Това е място, което не може да бъде контролирано от никого и свободата всъщност е водещата. А свободата и истината са за мен двете категории, които са най-важни. Затова ние творците сме наистина щастливи хора.
М. Манолова
