Мотористи в Комотини - единият без каска, другият с чаша кафе в ръка. Българският полицай би се чудил кого да глоби по-напред

Гърците криза не ги лови.

Това е първото впечатление от Гърция. В прекрасния слънчев съботен ден центърът на Комотини гъмжи от хора. Кафенетата, разположени на метри едно от друго, са пълни. Възрастни, хора на средна възраст, деца. Търговията цъфти. Непрекъснато срещаме хора, помъкнали пълни чанти. Детската площадка в пешеходната централна част на града се оглася от звънлив смях. До тях на пейките родителите четат вестници, хвърляйки отвреме навреме поглед към хлапетата по катерушките   

Гъмжило. Животът кипи.

Да караме обаче поред. Екипът на Haskovo.net и ЕTV тръгва от Хасково в 8.30 часа в събота. По обед сме в Комотини. Не защото се движим със скоростта на костенурка, а защото спираме непрекъснато за снимки. Пътят от Момчилград до новата, строяща се 24-километрова отсечка от Кирково, е отвратителен. Дупка до дупка.     

Компенсира се единствено от чудовищно красивата гледка. Родопите са покрити с гъста мъгла, само по-високите върхове стърчат, огрети от октомврийското слънце, като призрачни лодки в планината.

Въпреки почивния ден, работниците на новата отсечка за Маказа се трудят. Ръководителят на обекта Янко Костов също е там. Дебело подчертава, че това не е ремонт на път, а строителство на изцяло ново трасе. Бил най-трудният в техническо оттношение обект в България. Не крие разочарованието си, когато отказваме да се върнем километри по новото шосе, за да се насладим на гледката на новия мост, който са построили.

Бързаме за Гърция.

На метри от пункта спираме на паркинга, за да поговорим с неколцина българи, които се връщат в родината. Гледали животни в околностите на Комотини. Печелели около 500 евро на месец. „Малко са. В Гърция е скъпо. Но не дават повече. Чорбаджии”, казват нашенците. Новият граничен пункт им спестявал около 100 километра път до родното място.

Границата се минава за минути. Наши и гръцки граничари проверяват едновременно личните ни карти и бариерата се вдига.

Двайсетте километра до Комотини се минават на един дъх. Пътят, макар да е през труден планински терен, е страхотен. Минава се пред 5 тунела, най-дългият е почти половин километър. Всички са осветени, с нова макировка.

Цивилизация.     

Паркираме в близост до пешеходната зона в центъра и навлизаме в съботното гъмжило. Наричат Комотини, или Гюмюрджина, както е старото му име, гръцкият Кържали. Населението е гръцко турско в съотношение почти 50 на 50. Наброява малко над 50 000 жители.

Това, което веднага се набива в очи, е големият брой мотористи. Яхнали всякакви возила – от мотопеди до мощни пистови машини. Едни карат с каски, други без. Както дойде. Жизнерадостно щъкат из пешеходната зона, но на никого не му прави особено впечатление. Някои от тях явно са работни превозни средства, имат за багажник големи кутии за стоката.

Явно гърците имат слабост към моторите. Карат ги навсякъде. Видяхме дори един, който пиеше кафе в движение. Български катаджия сигурно ще получи инфаркт, ако го види. Гърците обаче не се впечатляват.

По тесните уличи на Комотини се движат и голям брой велосипеди, но не чак толкова, колкото са моторите. Сигурно защото трябва да си даваш зор да въртиш педалите. А гърците не обичат да си дават много зор.

На всичко отгоре нямат и Синя зона. Дори не разбират въпроса ни. „Да, има паркинги, в центъра”, отговарят. Явно не правят разлика между Синя зона и обикновен паркинг. Ако е въпрос, допреди няколко години и Хасково не правеше голяма разлика.

Масово се спира на забранено. Дълги колони от паркирани коли се вият точно зад забранителен знак.

„Да, забранено е спирането. Но не го спазваме много много”, обяснява грък на средна възраст.

Малко по-късно обаче разбираме, че от знака има все пак някакъв ефект, макар и лош. Измежду десетките паркирани коли две са декорирани с фишове за глоба.

И, което е по-лошото, двете са единствените с българска регистрация. И още по-лошото – едната от тях е нашата.

Глобата е 80 евро, но ако се плати в десетдневен срок, е наполовина – 40 евро. Проблемът е, че според написаното във фиша, може да се плати в общината, която не работи в събота, или в пощата, която също не работи в събота следобед. Гърците явно ги мързи дори да си вземат честно спечелените пари.

Като написах „честно спечелените пари”, веднага си зададох въпроса кое пък му е честното. Поне трийсет гръцки автомобила бяха преди и зад нашите злочести български коли.

„Гърците не ни обичат нас, българите”, заключава  колегата по фиш. Питаме за името му – оказва се Мустафа Юмер от Крумовград. „Но пък обичат парите ни”, възразяваме ние. Възрастният мъж се съгласява с крива усмивка.

Прибираме си фиша с надеждата, че от фирмата ще проявят разбиране към справедливата ни теза, че сме били глобени по време на изпълнение на служебния си дълг. Освен това, доколкото познаваме балканските нрави, твърде вероятно е самите гърци да стават жертва на подобна честност в България. Искрено се надяваме на наказателния паркинг в Хасково да има достатъчно място за гръцки коли. Тъкмо ще научат какво е туй Синя зона.

Окрилени от горните надежди, продължаваме разходката из Комотини. Попадаме на магазин, буквално обсаден от клиенти. Разбира се, магазинът е за риба. Гърците обожават рибата.

Най-евтина е сарделата – 6 евро килото. Скъпи са ципурата – 9 евро, и лавракът – цели 12 евро. В ресторантите кило лаврак на скара е около 40 евро. Но си струва и последния цент, рибата е страхотна, пробвахме я лично на пристанището във Фанари.

Продавачите едва смогват да претеглят стоката и да прибират парите на клиентите. „Добре върви”, отговаря кратко собственикът, попитан как върви бизнесът. Изпраща ни неочаквано с фраза на чист български: „Има пари, има риба. Няма пари, няма риба”. Явно гърците наистина са се подготвили за отварянето на Маказа и българската инвазия. И с езика, и с останалото. 

„Трудно се управлява народ, който има 200 вида сирене”, бе въздъхнал навремето генерал Дьо Гол. Това не се отнася само за французите, важи с пълна сила за гърците. Само че по отношение на рибата. Когато човек има богат избор на приемлива цена, се чувства истински свободен. И когато му отнемат някаква част от тази свобода, излиза на площадите да сваля правителството.

И за разлика от нас, успява.

„Сега един учител получава средно около 900 евро месечно”, обяснява в центъра на Комотини възрастен педагог. И допълва, че заради кризата заплатите им били много орязани.

В България стартовата заплата на един учител е 480 лева. На старши учител – 580. Заедно с парите за стаж, клас квалификация и други добавки, един педагог взема средно около 700 лева и нагоре. Понеже цените в България и Гърция са съпоставими, ако изключим факта, че едните са в евро, а другите в левове, излиза, че гръцките педагози не вземат кой знае колко повече от българските си колеги.

И въпреки това усещането ни за бедност е страховито. Може би поради прекалено проточилата се мизерия сме на път да създадем синдром, подобен на „стокхолмския” – жертвите се привързват към похитителите си. Много по-бедни народи са по-щастливи от нас. Но ние сме на път да се влюбим в бедността си, да живеем вторачени в нея, да я издигнем в култ. И в един момент да не можем да живеем без нея, защото се е преселила в душите ни. Вероятно ще нарекат това усещане за нещастие „български синдром”.

Понеже се опасявам да не досадя на читателите, само още няколко думи за крайбрежието. След като превзе Комотини с минимални загуби, при това не в жива сила, екипът на Haskovo.net и ETV проби на юг до Бяло море. На брега заварваме цяла група от Велико Търново.

Ето какво каза един от тях: „Идвам тук от две години. На българското Черноморие непрекъснато се чувствам изнудван. Дай за чадър пет лева, дай за шезлонг 10 лева, оттук не можеш да минеш, ако не платиш, паркирането задължително е платено... А тук, на Бяло море, паркингът е безплатен, чадър, шезлонг, всичко. Поръчаш си едно кафе или вода и се печеш цял ден на плажа. Не е толкова до парите. Чувствам се човек.”

Впечатляват и курортните къщички, разположени на двеста-триста метра от брега, потънали в зеленина. „Тук има закон, според който ако искаш строиш, трябва да закупиш парцел от поне 4 декара. И строиш задължително на определена дистанция от морето”, обясняват местните.

Идва ни наум нескончаемият бетонен ковчег край брега на българското Черноморие. И у нас сигурно има подобен закон, надяваме се ние. „Дори да имате, това по никакъв начин не личи”, отвръщат ни.

Така си е.

Напускаме Гърция късно вечерта, по тъмно, през пункта Капитан Петко войвода. Между гръцкия граничен пункт и българския има няколко километрово шосе.

Можете ли да познаете къде точно минава границата между двата пункта? Много просто – там, докъдето осветяват уличните лампи край пътя, е Гърция. Навлезеш ли в тъмното, вече си в България. Макар още преди граничния пункт.

Поемаме в тъмното към дома.

Тодор Кръшков 

Репортаж можете да видите по ETV през седмицата.

Проходът Маказа

Като няма още табели, боята на асфалта също върши работа

Дългата редица автомобили в Комотини. Лошото е, че са глобени само двете български. Още по-лошото - едната е нашата

Търновската група на брега на Бяло море

Курортното селище Меси, на двайсетина километра от Комотини

Пристанището на Фанари

Комотини е опасан и с въздушни кабели, но това също не впечатлява никого. Изобщо гръцката рецепта е: Еврофондове и свобода за народа