У нас десетки и стотици почнаха да избират смъртта пред живота. Заради тежка болест, липсата на пари, поради бездушието на институциите и пълното незачитане на правата им като живи хора и граждани. В повечето случаи тези хора търсят изход в евтаназията от отчаяние, не поради лудост. И понеже са били лишени от цивилизован начин на живот, искат поне достойна смърт. Законът им я забранява и в крайна сметка казусът завършва по единствения начин за свободен избор - самоубийството. Такъв беше краят и на варненката Ваня Георгиева, която преди две години стана първата българка, поискала публично евтаназия и търсеща спонсор за смъртта си, разказва Блиц.
Казусът на 53-годишната тогава жена стигна до парламентарно обсъждане през август 2011-а, но завърши с отказ от евтаназия и месец след това - през септември, Ваня се самоуби. Нагълта се с хапчета - единственият евтин и почти сигурен начин за смърт, който тя бе пробвала и преди, но безуспешно.
Ще припомним тъжната й история накратко: Ваня е родена в семейство, което 13 години чака дете. Расте в интелигентна среда. Самата тя завършва две висши образования.Започва работа още като ученичка в езиковата гимназия - работи по 15-20 часа в денонощието, дълги години е преводач в системата на туризма и авиацията. Докато не идват болестите. Отключва ги силен стрес - 17-годишната й дъщеря тръгва на път с колата на бащата на нейна приятелка,катастрофират тежко и момичето остава в инвалидна количка.
Спестяванията на Ваня се стопяват, налага се да продаде и един от наследствените си апартаменти, за да може да плаща на светила в медицината да помогнат на дъщеря й да живее. Уви - от отчаяние момичето се обесва. Оставя предсмъртно писмо:
„За да не съм ти в тежест, мамо!...”
Шокът от смъртта на дъщеря й докарва инсулт на Ваня и я превръща в самотен пенсионер по болест - парализиран, с още няколко придружаващи заболявания, между които и лупус - пълен срив на имунната система. Пенсията й е 170 лева, а наетата квартира струва 200 на месец. Само едно от лекарствата, които трябва да взима, е 2000 лв. на година. Тогавашният министър на здравеопазването д-р Стефан Константинов не скри, че случаят “Ваня Георгиева” е „силно обвинение срещу здравната система”.
Самотата и безсилието да се обслужва сама тласка Ваня в лапите на измамник, който източва под формата на мнимо приятелство последните й спестявания. Започва да я тормози физически и психически. Всъщност „благодетелят” Красен я пребива на два пъти. След всичко преживяно, едва на 53, Ваня изгубва и последната искрица доверие в хората и в смисъла на живота. Прави първия си опит за самоубийство със 150 хапчета, събирани методично за... Края. Варненските токсиколози я спасяват, а тя намира оживяването си за... „нов житейски провал”.
Първоначално анонимно, а после публикувайки номера на джиесема си, Ваня започва да търси спонсор за евтаназия. Така се „прочу”. В писмо до хазяйката си Ваня вече се е подготвяла да си „помогне” сама. Беше написала в предсмъртно послание на кого иска да бъдат раздадени дрехите и книгите й, цветята и други скъпи на сърцето й реликви - единствени „останки” от драматичния й и „безполезен”, според нея, живот. Писмото завършва така:„Доне, моля те, ако можеш, да ми простиш!...
Сбогом! Завинаги!!!
Разполагам с около 180 хапчета - дано успея този път!...”. И успя. Жестока ирония е, че в редакцията на Ближ са получили писмото на Ваня едва след смъртта й. В него пише: „С ваше позволение, бих се аргументирала защо наричам нашата държава ненормална. Защото в нея цари пълна шизофрения. Когато се вдигна шумотевицата около моя случай, при мен заприиждаха всевъзможни държавни служители. Започна унизително ровичкане в моето житие-битие. Изкараха ме измамница. Внушиха на обществото, че воплите ми за смърт са поредната ми „измама”. Жена, също майка, ми каза в лицето: „То, който е решил да си мре, си мре. Ето как вашето дете е „успяло”!” - имаше предвид самоубийството на дъщеря ми.
Едва ли не тази чиновничка ме обвини, че съм виновна, задето не съм успяла да сложа край на живота си от първия път. Успя за две минути да изстърже изгорялата ми душа, а в ума ми се появи един въпрос, който не виждах смисъл да й задам гласно: „Г-жо Социална институция, вашето място под слънцето ли заех, та толкова много желаете моята смърт?!”... Ето така се реших на своя „дубъл”.
„Дубълът” на Ваня бе успешен, а след аутопсията бе установен мозъчен оток и дихателен блокаж. Дни преди това тя е била освидетелствана от ТЕЛК със 100 % инвалидност, но това вече не е имало никакво значение. Пари спънаха и достойното й погребение - църковното настоятелство поиска 500 лева от общината, за да я погребе в гроба на дъщеря й. Това бе историята на Ваня - първата българка, поискала публично пари, за да... умре!
