От х:

Днес в x:

Енергийни вампири

Истина или мит? Разказът на един психолог

Една жена дойде при мен на консултация, за да се посъветва относно 9-годишния си син, който често боледувал. Детето имало разнообразни инфекции и честотата им свидетелствала за понижен имунитет. Причината за тях, обаче, оставала неясна.

Майката била разведена с бащата на детето, работи и когато синът й се разболявал тя го изпращала при баба му, където той след няколко дни оздравявал. Прочела в rнтернет, че имунитета може да се понижи заради психически травми и завела детето на психиатър, който обаче не открил нищо нередно. Тогава решила да се обърне към мен.

Започна да ми разказва за сина си, аз й задавах въпроси, относно отношенията им, но от нито един от разказите или отговорите й, можех да направя някакъв извод. Помислих си, че поради моята неспособност да й помогна се чувствам дискомфортно. Разбира се това не беше първият случай в практиката ми, когато не ми се отдаваше да помогна веднага и да намеря решение, но до този момент не се бях чувствал толкова безсилен.

Жената ме изслушваше, но диалог не се получаваше. Тя отново и отново повтаряше вече казаното от нея. Струваше ми се, че самата интонация на говора й създаваха у мен чувство за вина и на протест, едновременно. Скоро забелязах, че с нетърпение очаквам края на посещението й. Но защо, така и не можех да си отговоря.

Минаха няколко месеца и се срещнахме случайно на спирката. Оказа се, че пътуваме в една и съща посока. Предстоеше ни дълъг път и тя започна да разказва за сина си. В същия стил, със същата интонация. В началото дори се зарадвах, че този път ще мога да помогна. Тя сподели с мен плановете си да замине със сина си в чужбина през ваканцията. За да може детето да бъде в други условия, без баба си (в отношението й към нея се чувстваше ревност). Тя говореше, а с всяка изминала минута физически се чувствах все по-зле и по-зле, сякаш се разболявах. Имах чувството, че това общуване „изпива“ цялата ми енергия. Изведнъж си представих сина й, останал сам с нея за продължително време и на непознато място… И избягах. Слязох на следващата спирка. Стигнаха ми силите само да й извикам:“Много Ви моля, не взимайте сина си със себе си“.

Чаках следващия автобус и постепенно идвах на себе си. Изведнъж разбрах, че се бях сблъскал с това, за което по-рано само бях слушал, и дори не вярвах – с психологически вампиризъм. Дадох си сметка, че той се състои в това, че човек сякаш търси помощ и съчувствие, но не встъпва в емоционален контакт със събеседника, и не защото не може, а защото такъв контакт ще му попречи да отстоява своето. Той упорито повтаря едно и също, предизвиквайки у събеседника чувство за вина, тъй като последния не може да му помогне. А той не може да му помогне, защото, такъв човек не търси помощ, той иска само да прехвърли проблемите си на друг.

Може би именно това бе причината за непрекъснатите боледувания на сина й. Когато майката се държи така с всички, включително и с детето си, а то не е защитено от емоционалната й инвалидност и възприема натрапчивото чувство за вина, то може да се разболее. Самата болест, която създава проблеми на майката, засилва у детето чувството за вина. И така нататък…

Зачудих се, как издържах нейното посещение и не изпаднах в състояние на изтощение? Мисля, че ме спаси позицията на консултант, която позволява да се съхрани дистанция между нас. Но в разговор като равни дистанцията се стопи и аз не бях защитен.


 

Източник: samotniroditeli.com

Видеа по темата

Facebook коментари

Коментари в сайта

Последни новини