Иконата на баба Калина „Божията майка с младенеца“ от Соколовци е един от ценните експонати в тематичната изложба на Регионалния исторически музей „Стою Шишков“, посветена на 3 март. Тя има своята интригуваща история.
Била тежка родопска зима, с яки студове и поледици, с дебели снегове, с трудно проходими пътеки. 1878 година. Размирно, смутно време, изпълнено с неизвестност и очакване. Съдбоносни събития насищали въздуха с тревога и надежди.
Прочутата Сюлейманпашова армия била разбита край Пловдив на 4 януари 1878 година. След няколко дни Станимака /Асеновград/ посрещнала свободата. През тези три дни в подножието на Родопите били разгромени около 40 табора, пленени 47 оръдия и целият обоз на турците. В паническо бягство през родопските селища се понесли турските бежанци, след тях бягащата турска войска. За часове селищата опустявали пред заплахата да станат жертва на безредно отстъпващата тълпа. „Настанала страшна паника - жени изнасяли децата си в гората, оставяли ги в снега и пак се връщали в домовете си да изнасят черги и дрехи. За два часа селото опустяло.“ Така описва картината в Долно Дерекьой отец Константин Канев в „Миналото на село Момчиловци“. Башибозуци и войници свободно тършували, нощували из къщите, трошили и горили каквото намерили. Колили волове и крави, готвили, пекли, една част туряли в торбите си, останалото хвърляли в реката. – продължава описанието си авторът. В църквата вкарвали премръзнали коне, палили огньове; пълна била със слама и мръсотия. Връхлетялата разбита войска я превърнала в обор. Храмът бил напълно ограбен, иконостасът изпочупен, иконите издраскани, книгите и одеждите изгорени и унищожени… Днес в храма личат икони, изписани от Щеро Атанасов през 1914 година. Едва през 1971 година случайно се установило, че половината нови икони са залепени върху старите, обезобразени с „изчоркани очи“ от калъчите на турските войници, разказва отец Канев.
Местните власти назначили пазачи, които ходели да гасят огньовете, запалени кой където свари от бягащите мажире и войници. По този начин селото било опазено от пълно опожаряване, изгорели само 12 къщи в горния край.
Започнали и онези 7 дни, които донесли толкова радост и толкова трагизъм за Ахъчелебийския край. На 12 януари 1878 година осемте сотни на казашката кавалерийска бригада под предводителството на генерал Пьотр Черевин потеглили от Асеновград в посока Наречен - Чепеларе - Пашмакли по дефилето на река Чая: 12 януари – Бачково, 13 януари – Наречен, 14 януари – Павелско, 16 януари – Хвойна, Чепеларе, 17 януари – Долно Дерекьой /Соколовци/, Бостина, Устово, 18 януари – Долно и Горно Райково, Пашмакли /Смолян/.
Долно Дерекьой под връх Рожен – това е било селото, където в заможния дом на прочутия марецки кехая Сивко Чакъра, растяла неговата дъщеря Калина. Бързо се разнесла новината, че „москофето“ са на Рожен. Рипнали всички, наизлезли от укритията си в околните местности и от Горно Дерекьой /Момчиловци/. Разтръгнали се да посрещат и гощават скъпите гости. Широко отворил вратите си и домът на кехая Сивко Чакъра с многолюдната си челяд. Къщата му единствена била неограбена, затова в нея поканили руското командване. На неговата порта било побито марецкото знаме, тъй като Сивко Чакъра бил 20 години управител на прочутата марецка сюрия в Гюмюрджинско и това я защитило непокътната. Калинка пъргаво шетала между гостите, поднасяла хляб, сирене, брано мляко. Най-тънките струни докоснало родопското момиченце в руските сърца, оставили деца и родни домове на хиляди километри от българската планина и поели по неведомите пътища на войната и смъртта. Един офицер, трогнат, извадил икона с обков „Божията майка с младенеца“, дадена му на изпращане от неговите близки да го пази и я подарил на малката Калина. Ето описанието на случката от Константин Канев: „Един руски офицер милвал по косата малката Калинка и повтарял:“ Калинка, Калинка, девочка моя… и у меня такая дочка…“ Пратил един войник да донесе кожената му чанта и от нея извадил една светеща икона „Казанская Богоматер“ и я дал на Калина за здраве и спомен от неговата „дочка“.“
Иконата „Казанская Богоматерь“ се превърнала в светиня в дома на Сивко Чакъра. Калина пораснала, замомила се, омъжила се за Димитър Радичев от съседното село Горно Дерекьой. Натоварили рубата/чеиза/ на невестата на мулетата, а тя не забравила да скътае и да отнесе в новия си дом най-скъпото, което имала – руската икона. На Казанската Богородица поверявала най-съкровените си желания, най-големите си болки, най-страстните си молби за деца и за внуци в трудните превратни години през целия си живот. А те никак не били малко. Девет деца прибавили Калина и Димитър в разклоняващото се родово дърво на Радичевци – 5 дъщери Добра, Мария, Дора, Дана, Чока и 4 сина – Дичо, Петър, Сивко и Панайот, които се пръснали из страната. Техни потомци живеят в Бургас, Варна, Кърджали, Хасково, София, Пловдив, Смолян и в чужбина.
В старата родопска къща на момчиловския връх Шипката останал да живее синът й Петър Радичев, терзия. Той също си довел невяста от Соколовци – Слава Харадинова. Двамата отгледали четири деца: една дъщеря Мария, най-голямата и трима сина Димитър, Костадин и Панайот. Баба Калина предала руската икона в наследство на снаха си Слава Харадинова. Тя от своя страна я завещала на средния си син Костадин и снаха си Добрина – такава била волята на нейната свекърва Калина „иконата да се даде Динюму“. Следващите наследници са синът на Костадин Радичев - Петър и снаха му Стефка. Така реликвата от онези паметни дни на далечната 1878 година вече 135 години се предава от поколение на поколение, а „Божията майка“ от далечна Русия, пренесена по трудните пътища на войната, се превърнала в пазителка на родопските домове на една от разклонките на Радичевския род от Момчиловци.
