За България в момента е най-важен не президентът, а „Репортери без граници“. Все някой трябва да обясни този радикален и светкавичен завой, който направиха верните на Борисов медийни служители.
Татяна Ваксберг, Дойче Веле
До неделя следобяд те бяха точно толкова сервилни, колкото и четири години подред, но в понеделник сутринта се събудиха с критично отношение към премиера.
В неделя, 17 февруари, когато в България се състояха първите истински мащабни митинги от години насам, новините трябваше да се научават от кабелния Канал 3, прославил се като „опозиционен“, макар че не е много ясно какво точно значи това. Само три-четири дни по-късно, когато участието в митингите закономерно намаля заради работната седмица и оставката на правителството, водещите телевизии си промениха отношението към протеста: втурнаха се към извънредни емисии и преки включвания от всяко кръстовище, на което имаше поне двайсетина души. И дискусиите траеха часове.
Изпуснатият морал
Главни редактори и просто коментатори, които в продължение на четири години говореха насериозно за Борисов като за политик и за ГЕРБ като за партия, внезапно се озоваха в ефир, за да изразят съпричастност с протестиращите срещу бедността и дори да говорят за кризата на морала в политиката. Трябва да са изпуснали някъде по пътя морала на собствената си журналистика, която четири години подред потулваше истински новини, заглушаваше малкото разследвания в периферни издания и допускаше крайно инцидентно политически коментари по съществени въпроси.
Твърди се, че най-непоносим за гледане бил завоят на водещия Николай Бареков, който представяше Борисов като полубог в продължение на четири години, а в четвъртък се оказал критично настроен към него. Най-вероятно е така. Все пак правителството падна предишния ден.
За паметта и мускула
Това, което става в медиите, се нуждае първо от памет, а чак след това от анализ. Много правителства през последните 23 години бяха посрещани със сервилност, но това на Борисов беше изключение. То беше посрещнато не просто угоднически, а с демонстративен разпад на професията на журналиста.
За премиера Жан Виденов угоднически се казваше, че е победила лявата и социалната идея, за премиера Сакскобургготски с упоение се твърдеше, че е победила историческата справедливост и западната аристокрация, за премиера Станишев се казваше, че победили разумът и прагматичният подход. За Борисов обаче се казваше, че е победил мускулът. „Може ли да ви го пипна?“ - тази фраза беше изречена от репортерки все пак, не от минувачки по Околовръстното. Как би следвало да се анализира такава журналистика? Много е спорно, че това изобщо трябва да се прави от хора, анализиращи именно медиите.
Медиите вървят с победителите
Това, което става в българските медии не може да се дефинира като цензура, нито като автоцензура. Не защото двете определения са неточни, а защото са непълни. Драматично им липсва допълнителен индикатор, който да измери комбинацията от корупция, некомпетентност и умишлен отказ от свобода.
В завоя от последните дни има обаче и една добра новина. Тя е в пророческото определение на Асен Агов от далечната 1991 година: „медиите вървят с победителите, за съжаление“, беше казал той. Времето показа, че е бил обидно и непростимо прав. Но пък ако вие сега сте объркани в политическата ситуация и не можете да разгадаете кой реално стои зад едно или друго политическо действие, просто включете някой централен телевизор. Там с поведението си ще ви подскажат кой се очертава да е победител.