За Атанас Георгиев героите в живота му са съпругата му и двете им дъщери /на снимката: със съпругата Диана и първокласничката Кристиана/

Близо година след потопа в с. Бисер един от хората, рискували собствения си живот, за да бъдат спасени други 25 души, посреща Новата година с много надежда за по-добро. Но и с малко тъга. Надежда, че селото се възражда, тъга заради понякога залостените човешки сърца. Единият от спасителите на черния 6-ти февруари Атанас Георгиев, когото днес всички наричат Рамбо, признава, че герой от онова утро на ужас е всеки, който е успял да запази самообладание и да спаси собствения си живот.

„По-добре да няма герои като мен, но и да няма мъка като тази в Бисер. Когато всичко свърши, заедно с другия Атанас и Красимир ни обявиха за герои. Ние обаче сме всъщност герои на една трагедия“, разсъждава след преживяното Наско. Преди февруари 2012-а всички в родното му Бисер го знаят като Наско Багера, заради страстта му към любимия „Беларус“.

За трагедията, сполетяла родното му място, Наско разбира още на влизане в селото във фаталното утро на 6 февруари. Докато мътната вода от яз. Иваново залива Бисер, той пътувал от Харманли, където живее през зимата.

Още преди селото се усетил, че става нещо. Когато навлиза в населеното място, попада на потресаваща картина: водата вече е заляла ниската част, от всички страни се чуват викове за помощ. „Веднага разбрах, че нещата са сериозни. Нагазих в талазите докъдето можах с джипа, за да помагам на рибари, които вече спасяваха хората с надуваеми лодки. Там, докъдето успях да стигна, водата малко се беше поотекла и вече бе на ниво около 50 см.“, спомня си началото на ужаса Наско. Следват дълги часове, моменти от които му се губят. В някои ситуации задачата му е с джипа си да изтегля лодката със спасените до линейките. Някои от хората пък прибира, спирайки под прозорците на залетите им къщи. Те скачали от горните етажи направо във возилото. Така Наско Багера успява да спаси повече от 25 души. И до днес не може да уточни броя им. „Спомням си повечето лица, те са мои съселяни. На колко точно хора успях да помогна, не мога да кажа. В този ден, който сега ми се струва само като миг, непрекъснато си повтарях, че трябва да действам.“

След отичането на водата, когато най-застрашените са спасени, 14 часа след началото на спасителните акции, Наско се прибира у дома си в Харманли. В жилището си престоява обаче само колкото да свали прогизналите си дрехи и да вземе горещ душ. После поема обратно към потопеното село, за да помага за разтоварването на първите камиони, докарали помощи за бедстващите му съселяни.

“Върнах се, защото така трябваше. Едни бяха в шок, други без покрив, все някой трябваше да свърши тежката работа.“

Името на Наско Багера гръмва още на следващия ден в медиите, но вече като „Рамбо от село Бисер“.

Месец след като небето над селото се прояснява и хората се успокояват, идват и гръмките почести. Наско и още двама негови съселяни получават от държавата награди като спасители, както и парични премии по 500 лв. „Нямаше и месец след трагедията, а в селото започнаха да коментират плика с парите“, обиден е Рамбо. А сумата е похарчил само за неотложни домакински нужди.

Той се занимава със земеделие от години. Изкарва прехраната на семейството си, като обработва 160 декара дини, тикви, слънчоглед, жито и царевица. През зимата няма приходи и премията му е добре дошла. Най-много му е мъчно обаче, че нито един от хората, на които е помогнал в часовете на ужас, не е дошъл през тези 11 месеца да го попита как е.“

Въпреки това Атанас не таи лоши мисли. „Така е трябвало да стане. Дано не се повтаря! Хора от селото си отидоха завинаги. Една прошка мога да сторя“, казва Наско.

М. Манолова