„Искате ли евтин ток? Подпишете тук“.
Станишев: „770 000 искат АЕЦ Белене“.
Борисов: „Всеки българин ще изплаща по един мерцедес, ако строим Белене“.
Политическата рулетка се завъртя и на бай Иван вече му се вие свят.
Бай Иван, разбира се, иска евтин ток.
Само че това каква връзка има с Белене? Нали си имаме АЕЦ Козлодуй, която произвежда ток по 1.5 стотинки киловата. Бай Иван обаче го плаща по 17 стотинки.
(Това за цената на тока от Козлодуй го каза бившият икономически министър Трайчо Трайков тия дни).
В България всичко е сбъркано. И с Белене, и без Белене, пак ще плащаме скъп ток. И той ще става още по-скъп.
Погледнете си бележката от Енергото. Вижте по колко различни параграфи ви цакат. „Цена на киловат, пренос по мрежата, достъп до мрежата“. И всичко – с отделна цена.
Сякаш може да ти пуснат ток, без да си свързан с жицата. Или пък без да има „пренос“.
Защо трябва да е просто, като може да е сложно? Колкото по-сложно, толкова повече стотинки.
Белене - да, Белене – не.
После въпросът се измести. Референдум – да, референдум – не.
Дали да питаме бай Иван за ядрената енергетика?
И то при положение, че българският закон за референдумите всъщност забранява референдума.
Сега действащият „Закон за допитване до народа” е от 1996 година и е обект на много критики. Ремонтиран е през 2010-а и 2011-а, макар че през последните повече от 20 години не е бил проведен нито един национален референдум.
Просто България няма такива традиции.
Първият Закон за допитване до народа е приет през 1909 година, но е отменен след преврата през 1934 г. Любопитно е, че дълго след 9.09.1944 година възможността за референдум съществува единствено в „Закона за намаляване на броя на кръчмите и ограничаване на пиянството”.
Безспорен световен лидер в провеждането на референдуми е Швейцария. Там са осъществени повече допитвания, отколкото в Европа и Америка, взети заедно. На практика на всеки три месеца швейцарците се произнасят по местни и национални въпроси.
В Берн обичат да казват ”Не Швейцария направи референдума. Референдумът направи Швейцария”. Между другото там изискването за минимален брой инициатори за дадено допитване не е 500 000 подписа като в България, или приблизително 20-25 на сто от гласуващите на избори, а 1.5 на сто от гласоподавателите. На практика всеки, който успее да убеди съседите и колегите си, че по даден въпрос трябва да се произнесе народът.
Интересен текст в нашия „закон за допитване до народа“ е, че Народното събрание „редактира въпроса, без да променя смисъла му“.
Редактиране му е майката. Има въпроси, на които няма как да отговориш с „да“ или „не“.
Класически пример: „Често ли биете майка си?“, отговорете с „да“ или „не“.
И като капак на всичко – за да е редовен един референдум, в него трябва да участват толкова хора, колкото са били на последните парламентарни избори. Че те на следващите избори няма да идат толкова, та ще идат да гласуват за Белене...
Така че резултатът е предизвестен. А защо политиците си чешат езиците с темата за Белене?
Ами политици...
И защото една от истините (а те не са една и две) за Белене е, че централата е необходима на енергийната мафия, за да дебелее на наш гръб. И понеже е свързана и с руските мафиоти, работата става дебела и не ГЕРБ, ами цялата ни държава няма силата да им се опъне.
Така че каквото и да каже бай Иван на референдума, все тая. И впрочем, ако геноцидът над българите продължи и се топим със същите темпове, след двайсетина години на един бъдещ референдум няма да е важен гласът на бай Иван, а на бай Хасан.
Тодор Кръшков
