Ноам Чомски* е съставил списък на "10 начина за манипулиране" с помощта на медиите.
1. Отвличане на вниманието. Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни ( цитат от книгата "Тихо оръжие за тихи войни").
2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен "проблем-реакция-решение." Създава се проблем, един вид "ситуация", разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, така че те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи.Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.
3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година.Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция. (бел. ред.: Тук става дума за т.нар. Ефект на жабата - ако една жаба бъде хвърлена във вряща вода, тя ще изскочи като попарена и ще се спаси. Ако обаче жабата бъде оставена в нормално хладка вода и постепенно температурата на водата се повишава, то тогава жабата няма да се усети и ще бъде сварена жива.
4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като "болезнено и необходимо" и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че "утре нещата ще се подобрят" и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати.Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето.
5. Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация,като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.
6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …
7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост.С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят.
8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб…
9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.
10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, "системата" има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.
Откъс от лекция на Чомски за същността и целта на т.нар. "пъблик рилейшънз" или PR, изнесена на 17 март 1991 г. в Кентфийлд, Калифорния.
Българският текст е от брошурата "Медиите под контрол"
на издателство AGATA, 1994 г.
"САЩ първи създадоха индустрията на пъблик рилейшънз (връзките с обществеността). Нейното предназначение е да "контролира мисленето на обществото", както твърдят самите й създатели. Те са научили много от успехите на комисията Крийл и от успехите при създаването на Червената опасност и последствията й. По онова време индустрията на пъблик рилейшънз се разраства неимоверно. През 20-те години тя успява за известно време да подчини почти напълно обществото на интересите на бизнеса. Успехът е толкова категоричен, че в началото на 30-те години комисии на Конгреса започват да го проучват. От това разследване идва и повечето информация.
Пъблик рилейшънз са огромна индустрия. Днес тя поглъща около един милиард долара на година. През цялото време нейната цел е да контролира мисленето на обществото. През 30-те години в обществото отново изникват проблеми, подобни по мащаби на тези през Първата световна война. По време на Голямата депресия наемните работници започват да се организират. Всъщност през 1935 г. работниците печелят първата си голяма законодателна победа – правото да се организират, гарантирано от Закона на Уогнър. Това поражда два сериозни проблема. Единият е, че демокрацията започва да функционира лошо. „Обърканото стадо" на практика печели законодателни победи, а не бива да е така. Другият проблем е, че става изобщо възможно хората да се организират. Народът трябва да е разбит на атоми – разделени и самотни. Не се предвижда възможността за организиране на хората, защото в такъв случай те могат да се превърнат в нещо повече от зрители на действието. Всъщност шансът им да станат участници ще се осъществи, ако много хора с ограничени възможности се обединят и стъпят на политическата арена. Това наистина е опасно. Работодателите предприемат решителни действия, за да са сигурни, че тази законодателна победа на наемните работници ще е последната и че това ще е началото на края на "демократичното отклонение" в организирането на народа. Успехът е налице. Това е наистина последната законодателна победа на профсъюзите. От този момент нататък – въпреки че по време на Втората световна война броят на хората в тях нараства – влиянието им спада. И това не е случайно. Властта отделя купища пари, много внимание и мисъл, за да се справи с тези проблеми чрез индустрията на пъблик рилейшънз и чрез такива организации, като Националната асоциация на производителите, Кръглата маса на бизнеса и др. Те веднага се залавят за работа, за да намерят начин да се противопоставят на тези "демократични отклонения".
Първият опит е една година по-късно. В Западна Пенсилвания, в Джонстаун, намиращ се в Долината на мохауките, избухва голяма стачка в стоманолеярния завод Бетлем. Бизнесът опитва нов метод да се пребори с работниците и се справя успешно. Не с чупене на крака или създаване на отряди стачкоизменници – това вече не дава добри резултати, а като използва по-фините и ефективни средства на пропагандата. Идеята е да се намери начин да се настроят хората срещу стачниците, да се представят стачниците като разрушителни, вредни и противостоящи на интересите на обществото елементи. Затова се измислят "общи интереси", наречени „наши" – на бизнесмена, на работника, на домакинята. Всички сме "ние". Ние искаме да сме заедно и да имаме неща като хармония, американска мечта и единство. Но там, навън, са онези лоши стачници, които причиняват неприятности, подриват устоите на хармонията и нарушават същността ни на американци. Ние трябва да ги спрем, за да можем да живеем заедно. „Ръководителят на корпорацията и момчето, което чисти пода, имат общи интереси. Ние можем да работим заедно, да работим за хармонията на американското общество, обичайки се един друг". Такова е в основни линии посланието. Полагат се огромни усилия то да стане публично достояние. В края на краищата, нали това е общността на бизнесмените, а те са тези, които контролират медиите и имат огромни средства. Планът успява и дава доста добри резултати. Дори по-кьсно е наречен "формулата на Долината на мохауките" и го прилагат многократно за проваляне и на други стачки. Наричат го "научни методи за проваляне на стачки" и успяват много ефективно да мобилизират общественото мнение в полза на безсъдържателни и празни лозунги като този за американската мечта, например. Кой би се обявил срещу нея? Или хармонията. Кой е срещу нея? Или да се върнем в нашето време – лозунгът "Да подкрепим нашите войски". Кой е против? Или жълтите панделки. Кой не е съгласен? Всичко това са абсолютни безсмислици. Всъщност какво означава, ако някой ви попита, дали подкрепяте хората от Айова? Можете ли да кажете: да, подкрепям ги, или не, не ги подкрепям? Това дори не е въпрос. То просто нищо не значи. Именно тук се крие същината на създадените от пъблик рилейшънз лозунги от типа на "Подкрепете нашите войски" Те не означават нищо. Те означават точно толкова, колкото дали подкрепяте хората от Айова. Разбира се, има и подтекст. Подтекстът е – подкрепяте ли нашата политика? Но вие не искате хората да мислят за този подтекст. Това е същината на добрата пропаганда. Трябва да измислите лозунг, срещу който никой не би възразил и всички ще са "за", защото никой не знае какво точно означава, тъй като той не означава нищо. Важното е, че отклонява вашето внимание от друг въпрос, който наистина означава нещо. "Подкрепяте ли нашата политика?" Това е нещото, за което не ви се разрешава да говорите. Говори се: дали подкрепяме войските си. Разбира се, аз не мога да не ги подкрепям. Значи, вие печелите. Това е също като тезата за американската мечта или хармонията. "Ние сме заедно" – празни лозунги, – "присъединете се към нас", "нека да направим Така, че да изчезнат тези лоши хора, които ще развалят нашата хармония с техните приказки за равенство, права и неща от този род".
Това се оказва много ефикасно и действа до ден-днешен. И разбира се, е внимателно обмислено. Хората, които работят в индустрията на пъблик рилейшънз, не са там случайно. Те се опитват да внушават "правилните" ценности. Всъщност те имат концепция каква трябва да бъде демокрацията: тя трябва да бъде система, в която "специалната класа" е обучена да работи за собствениците – хората, които притежават обществото. Останалата част от населението трябва да бъде лишена от всякаква форма на организираност, защото организациите причиняват само неприятности. Хората трябва да седят сами пред телевизорите си и в главите им да бъде набивано посланието, че единствената ценност в живота е да имаш повече предмети за потребление или да живееш като това богато семейство от средната класа, което ти показват, и да имаш прекрасни морални ценности като хармонията и "американската мечта". Няма какво повече да се иска от живота. В главата ти могат да се въртят мисли, че би трябвало да има и други неща в този живот, но като гледаш телевизия – а тя не ги показва – започваш да се убеждаваш, че си луд, щом мислиш така. И след като организирането не е разрешено – а това е страшно важно – няма начин да откриеш дали наистина си луд, или само така ти се струва.
Това е идеалът. Огромни са усилията, които се полагат, за да бъде той постигнат. Очевидно зад него стои някаква концепция. Една от тях е концепцията за демокрация, която споменах. Проблемът е в "обърканото стадо". Трябва да избегнем гнева му и опасността да бъдем стъпкани. Трябва да отвлечем вниманието му. Хората от стадото трябва да гледат Суперкупата, комедии или филми с насилие. От време на време трябва да ги призоваваме да скандират безсмислени лозунги от типа на "Да подкрепим нашите войски". Трябва да бъдат постоянно наплашвани, защото, ако не са достатъчно уплашени и ужасени от всички видове външни, вътрешни и какви ли не още дяволи, току-виж започнали да мислят, а това е много опасно, защото те не са подготвени да мислят. Затова е важно да се отвлича вниманието им и да бъдат изолирани един от друг.
Това е едната концепция за демокрацията. Всъщност, ако се върнем към бизнеса, действително последната законодателна победа на наемната работна сила е Законът на Уогнър през 1935 г. След идването на войната профсъюзите започват да залязват, а заедно с това и свързаните с тях богати традиции на наемния труд. Всичко това беше разрушено. САЩ преминаваха към забележителна форма на общество, управлявано от бизнеса. Това е единственото държавно-капиталистическо индустриално общество, в което няма даже нормален социален договор, какъвто може да намерите в сравнимите с него страни. Като изключим Южна Африка – САЩ са единственото индустриално общество, което няма общодостъпно национално здравеопазване. Не съществува система за осигуряване на минимални средства за оцеляване на хората, които не могат да се сдобиват сами с предмети за потребление. Профсъюзите фактически не съществуват. Други форми на обществени структури на практика няма. Няма и политически партии или организации. "Идеалът" е почти постигнат, най-малкото от гледна точка на структурите. Медиите са под контрола на корпорациите. Всички те имат еднакви гледни точки. Двете партии са всъщност две фракции на голямата бизнес партия. По-голямата част от населението дори не си прави труда да гласува, тъй като това изглежда безсмислено. Хората са изолирани и вниманието им е отвлечено. Поне целта е такава. Водещата фигура в индустрията на пъблик рилейшънз, Едуард Бърнейз, е фактически от комисията Крийл. Той е бил част от нея, научил си е урока там и продължава да развива "фабрикуването на съгласие", което той описва като "есенция на демокрацията". Хората, които са в състояние да "фабрикуват съгласието", са онези, които притежават средствата и властта да го направят – общността на бизнеса – и това са хората, за които вие работите."
*Аврам Ноам Чомски (на английски: Avram Noam Chomsky, р. 7 декември 1928) е американски лингвист, философ, когнитивен изследовател и политически активист. Той е Институтен професор и професор емеритус по лингвистика в Масачузетския технологичен институт. Чомски е добре известен в академичните и научните среди като един от бащите на съвременната лингвистика, той е основна фигура в аналитичната философия. След 60-те на 20 век той става по-известен като политически дисидент и анархист и се описва като либертарен социалист. Чомски е автор на над 150 книги и приема международно внимание за своите възгледи, макар че обичайно отсъства от мейнстрийм медиите.
