Те са четирима – Стефания, Камен, Ицо и Янко. Завършили са театралната академия само преди година и вече имат свой спектакъл, създаден във Франция.
- Как се роди идеята за създаването на театър Атом?
- Бяхме поканени за участие на един проект във Франция и в чисто юридически аспект трябваше да се идентифицираме по някакъв начин. Тогава се регистрирахме като театър „Атом” и отпътувахме за Франция в една резиденция, където направихме нашия спектакъл. След завръщането ни в България, той бе представен и тук и вече го играем по-усилено. Така всъщност се създаде театър „Атом”.
Но можем да превъртим лентата и малко по-назад във времето. Още докато бяхме студенти в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” ние малко или много сме се усетили така, някак си, че можем да работим заедно. Имахме много общи интереси, общи желания, цели и мечти и още оттогава започнахме да работим повече съвместно. Впоследствие театър „Атом” беше един естествен не завършек, а начало на този съвместен процес.
Така нашата работа вече продължи на чисто професионален план, въпреки, че театърът се сформира някак си много спонтанно. Желанието ни да направим това бе красиво, но зад него стои обща работа от четири години като студенти. Ние завършихме през 2011 г. Всички сме от класа за куклен театър на проф. Дора Рускова.
- Във Франция ли решихте, че ще правите „На ръба” или още от България си имахте такава идея?
- Още от България се зароди идеята. Тъй като ние получихме поканата през лятото, бяхме решили, че ще се подготвим предварително от България, защото там имахме само един месец практическа работа, което значеше, че преди това трябваше да бъдем подготвени с идеята и желанието, което имаме. Трябваше да изберем техниките, с които да се занимаваме. Решихме да използваме маски, тъй като още от ученическите си години започнахме да работим с маски, но някак си остана незавършен този процес.
- С две думи пътят до Франция оказа ли се по-дълъг, отколкото очаквахте?
- Да, това е един много интересен момент и в преносния и в буквалния смисъл. Ние четиримата тръгнахме от България с един чисто нов автомобил. Първата ни спирка бе в Унгария, където решихме да разгледаме Будапеща. Тя толкова много ни очарова, че дори си помислихме колко хубаво би било да останем тук за по-дълго време. Още на излизане от града автомобилът ни започна да загрява, не можеше да се движи с повече от 20 км/ч и ние отидохме в сервиз, където ни казаха, че трябва да останем три дни. Поправиха ни колата, платихме 250 евро и продължихме, за да разберем само след някакви си двайсетина километра, че отново имаме проблем с колата. По-добрият момент беше това, че този път колата можеше да върви с не повече от 80 км/ч. Така стигнахме до Франция – с тези 80 км/ч ако можете да си представите.
Там отново ни ремонтираха колата, но пак нещо не можаха да я направят. На връщане поне можехме да се движим със 110 км/ч. Общо ремонтът ни излезе около 1 000 евро и като се върнахме тук отново я оставихме в сервиз. Момчето, което работеше там, като разбра за перипетиите ни, се зае от чисто спортна злоба да разбере какво става с тази кола и след няколко дни тестове установи, че всичко се дължало на една тръбичка, която била запушена и по този начин блокирала работата на двигателя, а цялото това нещо струвало 60 евро.
- Как премина работата ви по спектакъла във Франция?
- Значи ние там бяхме в нещо като селца. Хората ни посрещнаха много любезно и с интерес. Нещо повече, те дори участваха в целия творчески процес на спектакъла с нас, а на премиерата бяха изключително горди с нас и с това, че сме ги допуснали толкова близо до себе си като творци, нещо което не е никак характерно за западните звезди. Може би тук е мястото да отбележим, знаейки, че този спектакъл е предназначен за чуждоезична публика, която трябва да ни разбира, ние се спряхме на пантомимата, като универсално изразно средство. Играхме спектакъла няколко пъти там, след това бе представянето му и в България.
- Имате ли сцена, където човек може да ви види, тук – у нас?
- Играем на сцената на „Славянска беседа”, която ни приюти и сме благодарни за този жест. Но това е само за спектаклите, иначе нямаме подходяща база, където да подготвим следващия си проект, за който вече определено сме натрупали идеи.
- Публиката на фестивала „Перперикон” ви посрещна изключително радушно?
- О, това беше най-превъзходната публика пред, която сме играли. Много сме благодарни на зрителите от Кърджали, защото няма артист, който да не се вдъхновява още повече в играта си, усещайки подкрепата и разбирането на зрителите от залата