Хасковските седмокласници повсеместно ближат рани понесени от сблъсъка с неизвестен автор, на изпита за прием в профилирани гимназии. Децата трябваше да преразказват разказа „Бабата която хранеше котките“ на софийският писател и журналист Деян Енев. Мнозина от седмокласниците не си дали труда да поразсъждават над предложения текст, определяйки го като „скучен“ и „неясен“. Някои все пак написали проформа „нещо“ други направо си излезли след като се спарвили с първата част от изпита-тест по езикова култура. Той носи 65 точки от 100 възможни и също дава право за кандидатстване в гимназиите с прием след седми клас.

Преразказът обаче дава допълнителни 35 точки, които силно увеличават шанса за влизане в конкурентните Езикова и Математическа гимназии.

Разказът се изчита на децата, после им се дава разпечатан. Имали са един учебен час време за преразказ, уточниха от инспектората.

„Не ми е труден преразказът. Но няма какво да преразказваш, защото нищо не се случва. Всеки преразказ звучи идиотски“ поясни 7-класник представил се като Евгени. Иначе момчето „написало“ нещо. Други негови съученици, просто излезли.

Деян Енев е на 52 години. Въпросният разказ с котките е от цикъла „Софийски разкази“. Куриозното е че авторът се пада за втори път на седмокласници. Първият път бил през 2008-ма година с разказът „Заложна къща“.

Късмет или лош късмет за децата бе Бабата с котките, ви предлагаме да си отговорите вие със самия разказ :

Бабата която хранеше котките

Деян Енев

Едни от най-старите блокове на бул. „Гоце Делчев” са осеметажните трийсет и втори и двайсет и седми блок. Строени са преди близо петдесет години и това им личи. По челата им са протекли дълги ръждиви сълзи, стълбищните прозорци там, където не са сменени, тънат в половинвековен пещерен мрак. Някои от балконите на фасадата са задръстени със стари печки и шкафове, а прозорците до тях са облепени с хартия. Явно в тези жилища никой не живее.

Зад двайсет и седми блок има още три блока, които образуват с него вътрешно каре. Това е спасило градината в карето от застрояване, от появата на няколко „кокетни” кооперацийки. Засадените на шега дръвчета преди половин век вече са огромни дървеса, стигащи до петия етаж. До най-голямото дърво в центъра някой е сковал пейка и я е боядисал в ярко червено. А горе на един клон е сковал къщичка за птици, също яркочервена. Около тази пейка преди време редовно в следобедните часове се появяваше една бабичка. Тя носеше в найлонова торбичка храна. Сядаше уморено на пейката, започваше да бърка в торбичката и да хвърля храната наоколо. И да зове: „Пис, пис, пис”. Около бабата веднага се образуваше кръг от двайсетина най-различни котки – големи, малки, мъжки, женски, черни, оранжеви, тигрови. Те бяха свикнали с бабата и някои дори се катереха по коленете й.

Бабата беше с черна забрадка и закопчана до горе черна вълнена жилетка.

Веднъж минавах през градинката, тъкмо когато бабата хранеше котките. Извадих кутията с цигари, запалих и седнах до нея на пейката.

- Много те слушат котките – казах.

- Трябва да разбираш езика им – каза бабата. Едното й око беше кафяво, а другото – черно.

Помълча малко, разгледа ме внимателно с различните си очи и продължи:

- Всяко движение на котката означава нещо. И всеки звук, който издават. Трябва да разбираш езика им. Когато се търкат с глава по крака, това означава желание за общуване. Когато изправят нагоре ушите си, показват любопитство. Но ако ги свият назад, означава, че се страхуват. Разширените зеници също издават страх. Ако притиснат ушите си до главата, пази се! Ще те нападнат. Съскането означава, че са готови за отбрана. Присвитите очи показват спокойствие. Мъркането – също. Ако драскат шумно с нокти, просят внимание. Ако цялата опашка трепти нервно, това е гняв. Но ако се движи само връхчето на опашката, това означава интерес. А вирнатата право нагоре като знаме опашка показва възторг.

- Откъде знаеш всичко това?

- Наблюдавам ги.

- Сама ли си?

- Сама съм.

- Деца, внуци нямаш ли?

- Имам. Тази пейка я скова внукът ми. И къщичката за птиците горе. Боядиса ги в червено, радваше им се. Беше в пети клас. Викаше, бабо, какво ли птиче ще се засели в къщичката.

- Къде е внук ти?

- В Америка.

- А родителите му?

- Майка му, дъщеря ми, е в Гърция. Там гледа стари хора. А зет ми почина. От инфаркт.

Извадих още една цигара. Запалих. Котките се бяха нахранили, бяха се дръпнали на метър разстояние и почистваха с лапи муцунките си.

- Е, хайде тогава – казах, като изпуших цигарата. – Довиждане.

Понякога се случва да минавам през градинката за по-пряко. Напоследък не съм виждал бабата. Пейката още си стои, и къщичката за птици си стои. В зеленото наоколо червеният им цвят прилича на ням вик.